Пролет

Is it getting better?
Or do you feel the same?

Търся си пътечка. Път има. Винаги има път. Обаче ми трябва и друго. Трябват ми цъфнали дръвчета. Роса по лалета. Трябва ми слънце. Трябват ми камъчета по пътя и мирис на пролет.
Търся си пътечка... към пролетта. Раздавам цветя – нарциси, зюмбюли, цъфнали сливи. И приемам усмивки, ей така, заради пролетта. Да я има.
Търся си пътечка... към щастието. Приемам предизвикателства и събирам мечти. Правя си списък, а после отмятам. После подавам ръка. Искам да създавам мечти. Да ги раздавам като пролетни подаръци през цялата година.
Търся си пътечка... към теб. Защото обичам, защото искам, защото си ти. Защото има дни, в които слънцето е излишно.
Търся си пътечка... към мен. Да събирам бисерни миди в чужди води. Да пея, макар и фалшиво. Да бъда... пролетна свежест по нечия чужда пътечка. И да оставям спомен за сини зюмбюли, горещ шоколад и усмихнати думи.

Иначе път винаги има... и не е само един.

Най-хубавото лято...

Как можеш да познаеш, какво ще бъде лятото? Дали по прогнозата за времето или по плановете, които си правиш? Питал ли си се някога, кое е нещото, което прави едно лято незабравимо и неповторимо, истинско и вълшебно?

Тази година открих своя отговор, открих и хиляди нови неща, нови емоции, знания, места, изживявания ... и всичко това благодарение на хората ... на прекрасните хора, които срещнах, опознах и все още опознавам. Защото именно тези хора направиха лятото ми толкова красиво, сякаш божествено.

... но и нищо не започва от лятото, защото то е кулминация. Лятото е миг на наслада от достигнатото и завоюваното през времето преди него...лятото е щастливият безгрижен връх на живота – музика, приятели, море, вятър, широки усмивки и пътуване... малко дъжд и лека хрема за край, но всичко придружено от красота и приятни спомени...едно незабравимо, истински мое и наше лято...

* снимки Аз и Васи

и още отзиви от морето при Алфко, Васи, Кали, Роско и Симо

В памет на едно слънчице

Какъв ден е 1 юли? Джулай? Празник на слънцето? ... или просто 183-ят ден от годната, точно по средата, защото след него остават още точно толкова - 183... Но аз не искам да ти разказвам за 1 юли, защото всеки си има свой 1 юли, свои спомени свързани с посрещането на слънцето рано сутринта, с поздрава към новия ден... към бъдещето...

Искам да ти разкажа за едно слънчице, едно слънце, което е изгряло преди 20 години на тази дата и което си отиде по най-нелепия начин преди година и малко, отново на един празник - на празника на любовта 14 февруари...

На първи юли тази година Йоли щеше да навърши 20 години...но тя ще остане завинаги на 18...просто, защото се влюби в неподходящ човек.

В момента ми е трудно да пиша, както ми беше трудно да осъзная случилото се преди година и половина, защото това момиче беше невероятно кълбо от енергия, положителна енергия, която без жал раздаваше на хората около себе си. И в един миг тази енергия просто изчезва и ти оставаш в тъмното, в мъката и болката от тъпото „ЗАЩО”. Но оставайки в тъмното имаш възможност да видиш много неща, неща, на които иначе не обръщаш внимание,за които не се замисляш или не забелязваш...

Да живееш пълнокръвно, да показваш обич на повече хора, да бъдеш импулсивен в любовта, да оставиш следа, да бъдеш човек, да създаваш красота в мислите на хората, да бъдеш добър, да живееш сега... за мига...защото това е единственият живот, единственият, който помним, единственият, който имаме...

Това именно искаше да ни каже Йоли през целия си живот... да бъдем истински и да живеем пълноценно, да се усмихваме повече, да бъдем щастливи, защото не знаем, колко дълго може да продължи това ...

„Живей сега...” са нейни думи и когато мисля над това все повече осъзнавам, колко много е иронията във всичко около нас...Да, иронията е пълна, защото за убиеца наказанието не е толкова тежко, колкото за майката, защото той ще живее (само 9 години в затвора и после пак е свободен), а тя-Йоана - няма, освен в спомените на своите роднини и приятели, спомени, които избледняват с всяка година, всеки ден...Иронията е в това, че любовта трябва да ражда живот, красота и доброта, а не да носи смърт и тъга. Иронията е в това, че качествените хора попадат на боклуци, че в един единствен миг, едно малко парче олово може да прекрати един живот толкова лесно... Ирония е, но явно такъв е живота...

И въпреки всичко днес е празник на слънцето, днес е празник и на Йоли, празник на живота, който трябва да живеем и заради нея и заради всички други деца, отишли си така нелепо...

Просто трябва да раздаваме повече обич, но обич, която прави хората добри, която не наранява и не убива, обич, която вдъхновява и твори...обич, каквато заслужаваше и Йоли.

Пуснете слънчевата светлина!

-Добро утро! Какъв прекрасен ден, човече! Хайде ставай, недей да се криеш под завивката, аз няма да те оставя така лесно.
-Стига! Не ме тормози, искам да спя. Пък и кой си ти да ми казваш, какво да правя?
-Аз съм един слънчев лъч. Един от последните топли литни дни през тазии година. Пътувах дълго, макар и бързо и сега няма да ми се измъкнеш. Хайде, не се мръщи. Виж, навън животът вече кипи, а ти стоиш под завивките и пропускаш най-хубавите мигове от него, като пъдиш мен.
-То пък и един живот! Ако това е живот - по-добре да си заспя завинаги.
-Значи предпочиташ тъмнината на съня пред мен? Ами да, защо ли си мислех, че ти си по-различен от другите, от онези вечно недоволни, сърдити и мърморещи човечета, затворени в себе си, отчаяни и тъмни...
-А защо да съм весел, защо ми е да се правя на щастлив, когато не съм, защо когато около мен има само грозота. Животът е изпълнен с несправедливосди, престъпления, болка. В света властват насилието и терора, а аз съм нищо, не мога да направя нищо, затова какво... по-добре да спя... в съня всичко е по-хубаво.
-А нямаш ли кошмари?
-Кошмарите поне са нереални, знаеш че ще имат край, а животът е безкраен низ от страдание.
-Знаеш ли, животът наистина идва от тъмнината. Раждаме се от болката, без да сме го желали, но още от първата си глътка въздух вие трябва да намерите силата и куража да се изправите срещу живота, срещу неговата тъмнина и така да се борите за своята светлина. Защото светлината е не само енергия, светлината е пътят, а не крайната цел на пътуването живот. Да, ти не можеш сам да победиш нито войните, нито всичката злоба по света, но ако поне опиташ, ако поне помислиш, че може ш да победиш и ако още 100, още 1000 души си повярват, също като теб, че песимизмът и отчаянието не водят до нищо... то всичко би било различно, възможно.
-Но, аз не искам да бягам от реалността. Не искам да се заблуждавам с утопичните ти идеи.
-Да пуснеш светлената в сърцето и душата си не е утопия, а привилегия, която те прави много по-щастлив от всички хора, много по-истински и пълноценен човек. Когато вървиш със светлината ти винаги знаеш своя път,можеш да виждаи всичко около себе си, да преценяваш трезво, да избираш според собствените си разбирания и приннципи. Докато в тъмнината ти не знаеш нищо, не виждаш нито на къде отиваш, нито откъде идваш. Луташ се, изгубен в сенките, погълнат от тъмнината и така полека лека изгубваш смисъла на своето пътуване. Тази тъмнина има име и то е апатия. Апатия към всичко и всички, към всичко грозно, жестоко и болезнено, което сега те гневи. Но ти не правиш нищо. Само се възмущаваш. А само ако протегнеш ръка, към мен, към слънчевия лъч на топлия летен ден, само ако ме пуснеш в душата си , само ако повярвяш, че светът може да се промени и ти отново ще откриеш живота изпълнен със светлина. Хайде, просто го направи. Махни намръщената си физиономия и се усмихни, усмихни се на новия ден, на този неповторим и уникален ден, който ще ти покаже, колко красив може да е животът...

И точно в този момент, когато човекът мислеше отново да отпрати слънчевия ден, като го обиди или изругае грозно, по радиото засвири песен, песен, която промени всичко...
"Let the sunshine in" от мюзикъла "Коса" бе любимата песен на човека, но той не я бе слушал отдавна, загубил бе смсъла на думите. Но сега увличащият ритъм, магнетизмът и въздействието на тази песен се възродиха отново. Да, лъчът светлина беше прав-трябва да пуснем светлината, да я пуснем да разтопи леда на замръзналите ни в тъмното сърца и да се радваме на живота.
Човекът осъзна всички, скочи от леглото и изтича на балитона, където облян в слънчеви лъчи извика силно: Пуснете слънчевата светлина!