четвъртък, 19 юни 2014 г.

За вдъхновението в работата, морето и възможността да разказваме истории


Едно от най-хубавите преимущества на работата в PR агенция е възможността да работиш за различни проекти, да се потапяш в света на своя клиент до степен, която да ти позволи да усетиш същността на неговата работа, неговата страст, неговата идея за случване на нещата. Понякога проектите са толкова различни, че имаш усещането, че живееш поне в две паралелни реалности и все пак успяваш да си стъпил здраво на земята, за да вкараш всеки един от тях в подходящата форма, която да го превърне в история, която си заслужава да бъде разказана.

Любимата ми история през последните месеци се казва Poseidon-Kaliakria Cup, ветроходна регата, която обединява румънската регата Poseidon и българската Kaliakria Cup, за да превърне за 4 дни Северното Черноморие във впечатляваща арена на един невероятно красив спорт, на много любов към морето и плаването.


Да опитомиш вятъра, да подчиниш силата му и да го направиш своя страст със сигурност е едно от най-вдъхновяващите умения, които човек може да усвои. Съчетанието с безкрайната магнетична шир на морето и щастието от споделяне на емоцията с още ентустиасти превръща ветроходството в истинска магия. Така го виждам аз, макар да съм само наблюдател и слушател.

Отстрани гледката е като разкриване на стара тайна за морето - невероятно предизвикателна, романтична и в същото време малко недостижима. Регата е като разказ, който извиква всевъзможни асоциации от книги, филми и чути лични истории. В един момент ти напомня за приключенски романи от детството и онези морски енциклопедии с дебелите корици, после те връща към реалността с различни документални филми, които си гледал, или историите на някой познат, споделящ страстта към ветроходството. При всички положения те запленява още щом усетиш мириса на море, стъпиш на Марината и видиш усмивките по лицата на хората, които чакат своите екипажи да акостират на брега.


И точно в този момент можеш да усетиш историята, която искаш да разкажеш. История за страстта на хората да бъдат близо до морето, да го предизвикват, докато се заиграват с вятъра, и накрая да я предадат на другите.

Защото тази регата е само малка част от това, което правят организаторите от Морски клуб “Балчик” и Kaliakria Resort да популяризират сред широката общественост този спорт. Тя е красивият завършек и чистото удоволствие, преди него са инвестициите в детската школа, в младите ветроходци и възможността те да имат поле за развитие на световно ниво. Тук са желанието и усилената работата за първи път да се проведе съвместна българо-румънска регата на високо ниво, която да вдигне летвата на родното ветроходство и да надскочи нивото на любителския ентусиазъм. Тук е желанието да случиш нещо красиво, позитивно и истински ценно за местната общонст, за хората живеят с морето и близо до него.


Подобни проекти и случването на такива събития в България ме карат да си мисля, че има смисъл и животът тук и сега е по-хубав от всякога. А работата ми е повече от прекрасна, щом мога да бъда част от подобни прекрасни истории, да ги обличам в думи и образи и да ги предавам на другите.

Повече за регатата Poseidon-Kaliakria Cup можете да научите и на двете фейсбук страници тук и тук.

Подробности за събитието пък може да намерите в сайта на PRoPR

сряда, 13 ноември 2013 г.

Очите. Само очите


Цял ден гледам как хората споделят снимката на Стефан Стефанов с Деси Николова и полицая (по-горе). Тази снимка и клипчето на Димитър Кенаров с полицейското насилие. Наблюдавам ужаса, потреса и погнусата на моите приятели при споделянето на клипчето и искрицата надежда, вярата, че "всичко ще бъде наред" при споделянето на снимката.
Много силно противопоставяне на двете лица на полицията и същевременно някак логичното им съчетаване.

И тази вечер, преминавайки отново покрай ужасно много полицаи по целия път към вкъщи, осъзнах, че докато стоим пред онези кордони от полицаи с каски, в онзи спрял момент, когато знаем, че след малко нещо със сигурно ще се случи, ще натиснат и ще ни избутат или направо ще ни смажат, в затишието, в което сме ние до тях, единственото нещо, което трябва да правим, е просто да ги гледаме в очите.

На сантиметри едни от други, ние с откритите си лица и те с каски, щитове и маски. Нищо друго освен да ги гледаме в очите. Защото единственото телесно и човешко нещо оставено "на свобода" са лицата и очите им.

2 минути 5 минути, 10 минути, колкото издържат/издържим.
Обикновено хората не издържат да гледат дълго време някого в очите, без да отклонят поглед, независимо колко им е близък. И обикновено или се разсмиват или се разплакват (личен опит). А това променя ситуацията.

Докато гледаш някого в очите разбираш много и за него и за себе си.
И мисля си, ако стоим и се гледаме няколко минути, нищо повече, може би те ще видят нещо, което са загубили, може да видят и нещо, което никога не са имали. Може да видят и децата и съпрузите си, родителите си... може да видят Хора, които просто не искат да се примирят с ролята си на марионетки на системата, жертви на времето, пердета, незаинтересовани и преминаващи по другия тротоар.

И може би в тоя момент може и ние и те да повярваме, че "всичко ще бъде наред".

Сигурно е хубаво така, за няколко минути, да стоим и само да гледаме в очите и онези 240 зад огражденията. След всичко, което успяхме да им кажем директно и индиректно, просто да ги гледаме.

Само че те, за разлика от полицаите, не показват дори очите си без физическа преграда от лъскав автомобил, тв камера или кордон от хиляди полицаи. Те искат просто да избягат. А дори и преди протестите вероятно никога не са имали време и желание да гледат хората в очите. Иначе сигурно нямаше да има нужда някой да им казва какво се случва извън НС, нямаше да е нужно повече от 150 дни да протестираме, нямаше да могат да заблуждават себе си и всички "слушатели", че протестите са платени, кукловодени и че всички тея хора са такива и онакива.

Гледайте ни в очите и ще видите какви сме. Гледайте ги в очите и ще видите какви са.

Плътно до своето рамо си ти,
златни нашивки и голи гърди.
С камшик дирижираш грозни деца,
със стиснати зъби те пеят сега:

Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.

Човек със анцунг грухти през града,
с дебел пръст ме сочи на свойта свиня
и те любезно на смърт ме осъждат,
а своето семе в "Москвича" развъждат.

Аз съм едно малко перде
и ти, ако искаш, ела да сме две.
Така на прозореца ще стоим закачени,
за да закрием всички вътрешни проблеми.

Ленски и Болев останаха само на камък,
славеят на Славейков паниран е по-сладък,
а ваш'то сърце се разтваря в чиния
за "сръбско", "хеви метъл" и гроздова ракия. 

Нова генерация - Патриотична песен (1992)

вторник, 29 октомври 2013 г.

Не съм поредната тухла в Ректората


Федър каза, че същото смесване е налице и при университета и затова е трудно да се разбере лишаването от академичен статут. Истинският университет не е материален предмет. Това не е група постройки, които могат да се охраняват от полиция. Обясни, че когато един колеж загуби академичния си статут, никой не идва да го затвори. Няма законови санкции, няма глоби, няма присъди. Заниманията не спират. Всичко си продължава постарому. Студентите получават същото образование, както ако учебното заведение не бе изгубило своя статут. Всичко, което ще стане, каза Федър, е, че ще се получи официално признание на едно състояние, което вече съществува. Нещо подобно на отлъчване от църквата. Ще стане така, че истинският университет, на който никакво законодателно събрание не може да нарежда и който в никакъв случай не може да бъде отъждествяван с някакво си местонахождение на тухли или дъски, или стъкло, просто ще обяви, че това място вече не е „свещена земя“. Истинският университет ще изчезне от нея и всичко, което ще остане, ще бъдат тухлите, книгите и материалният образ. 
Идеята трябва да се е видяла странна на всичките студенти и мога да си го представя как чака дълго време тя да проникне в съзнанието им и вероятно след това очаква въпроса: „Какво според вас е истинският университет?“ 
Бележките му в отговор излагат следното: 
Истинският университет, казва той, няма точно определено местоположение. Той не притежава имущество, не изплаща заплати и не получава материални такси. Истинският университет е състояние на духа. Той е онова огромно наследство на рационалната мисъл, което е донесено до нас през вековете от група хора, по традиция имащи професорска титла, но дори и тази титла не е част от истинския университет. Истинският университет е безсмъртната същност на самия разум.

Когато бях първи курс във Факултета по журналистика и масова комуникация, “Медийно право” се изучаваше първия семестър. В момента тази дисциплина се изучава последната година. Ние обаче бяхме от щастливците, които трябваше да я учат още първия семестър на първата година. Не знам дали си го представяте, но първи курс и то първи семестър ние не бяхме съвсем истински студенти. Както казваше един преподавател “преди пръвата сесия вие сте си още кандидат-студенти”. А още първата седмица проф. Нели Огнянова така ни потопи в дълбокото, че аз съвсем отговорно мога да кажа, че за първи път в живота си бях стресната от учене, от преподавател и от това дали мога да се справя.

Извън тези “ученически” терзания, още с първата си лекция при проф. Огнянова аз бях и истински вдъхновена от цитирания текст по-горе, който беше един Power point слайд, въведение към предмета или по-скоро своеобразен начин да предадеш най-основния урок за следващите 4-5 години -  какво е университетът и защо сме тук.

Този цитат ме провокира да прочета книгата на Пърсиг, а в последствие навярно беше и в основата на всичко, с което съм се занимавала в и покрай Университета през последните 5-6 години – Аз чета, ФСС, Дните на свободното слово, РЕкламация, Медийния панаир, ESN и други по-дребни неща, които някак да случат промяна и да придадат смисъл и качество на нещата.
Преди няколко дни проф. Огнянова пуликува горния цитат във фейсбук и си припомних тези думи на Пърсиг, които до голяма степен синтезират и смисъла на това, което правят страхотните Ранобудни студенти през последните дни.

Защото, ако осъзнаеш смисъла на университета, ролята му, значението му, то тогава си даваш сметка колко голямо и смело нещо правят тази “шепа хора”, които иначе пречат на “хилядите” ученолюбиви да използват сградите на СУ, да си “вземат материала” и да живеят съвсем спокойно своя студентски живот.

Университетът обаче е преди всичко символ, възможност да постигнеш истински смисъл и стойност, преди да те е смачкала системата, работата или просто ежедневието. И затова неговата окупация е толкова силна и важна акция след 4 месеца протести. И политиците много добре го знаят, въпреки че повече от 130 дни си затварят очите и ушите за всички викове, блокади и протести.

Защото университетът е специално място, вдъхващо надежда и на тези, които са извън него.

Вчера цяла нощ бях в 272 и окупирания Софийски университет и бях толкова вдъхновена да видя хора, които са твърде различни един от друг във всяко едно отношение и въпреки това всички заедно вярват, че промяната трябва да се случи, работят за нея и знаят, че те са именно тези, които ще я случат.
Те вярват и пеят, не спят, рисуват, говорят и спорят, обсъждат, даряват, танцуват, пресичат пешеходни пътеки и не спират да пазят своята крепост - Ректората. 

Крепост, която ги пази и им дава сила. Защото в крайна сметка в университета намираме и изграждаме себе си, събираме смелост да бъдем – чрез хората, които срещаме, чрез книгите, които четем, чрез възможността да инвестираме времето си в каузи, идеи и акции, които след години ще ни определят като личности.
Или обратното – съсредоточаваме се върху лекциите за следващата седмица, почивния петък, когато ще си отидем вкъщи (иначе един обикновен 1 ноември), и срока за плащане на капарото за 8 декември...
Въпрос на ценности. 
Въпрос на приоритети.  
Въпрос на цивилизационнен избор. 

#Оставка #occupySU

четвъртък, 26 септември 2013 г.

Това вдъхновение е истинското геройство


Мислех си да пиша какво е за мен волейбола и как успях да наследя тази сладка страст към играта от баща ми.

Мислех си да пиша колко много се наслаждавам на емоцията, която ми носи и как се вдетиниявам, когато гледам мачове.

Мислех си да пиша колко е важно да имаме такива хубави хора за ролеви модели, защото освен страхотни спортисти, тези момчета са и страхотни хора. Знам!

Мислех си да пиша колко символично важни са тези победи, колко много не само радват, но и вдъхновяват децата да се занимават със спорт.

Мислех си да пиша колко много искам тези победи да бъдат само началото към страхотни неща за този спорт у нас - сега, утре и след 10 години.

Мислех си да пиша, че в това грозно и пошло време, което ни задушава с купища малки хора с малки души, които се опитват да ни смачкат, все пак има шанс за качествените хора да успеят да постигнат своите мечти – с много работа, с много битки, с много упоритост и старание. Въпреки всички тези малки и алчни хора, въпреки скандалите, жълтите вестници, жлъчните коментари и всички невярващи.

Накрая обаче ще напиша само колко много вярвам, че спортът в най-чистата си форма, е една от най-вдъхновяващите метафори на живота и тези момчета го доказват толкова силно всеки път.

Защото именно спортът ни носи онази надежда, че щом едно обикновено момче от село Ресилово може да бъде един от най-големите волейболисти днес, хиляди да скандират неговото име и да бъде истински Герой по целия свят, то вероятно всеки от нас може да постигне своите лични геройства.

Това вдъхновение е истинското геройство, магия, която прави всички нас по-добри!

Каквото и да се случи следващите два мача, тези момчета са нашите големи герои и трябва да ги подкрепяме въпреки всичко.


петък, 22 март 2013 г.

Най-хубавото нещо на пътуването е четенето. Най-хубавото нещо на четенето е пътуването.

Връщам се от командировка и чета “Невидимите кризи” на Георги Господинов в автобуса. Чета и съм щастлива, че в този автобус мога да си светна лампичката над седалката, защото не мога да се откача от текста.
И за секунда, някъде между есетата, се (у)сещам, че най-хубавото нещо на пътуването е четенето и най-хубавото на четенето е пътуването.

...

Пътувам и чета.

Пътувам и чета... книги, хора, улици. Понякога чета и пътни знаци, нищо че не съм шофьор.

Пътувам и чета... градове. Заглеждам се по скелета на недовършени сгради, по светещи прозорци и неонови надписи вечер. Когато пътувам обичам да чета по пейките в парковете, сядам и като стар пенсионер събирам слънчев витамин D за студените дни, когато не мога нито да пътувам, нито да чета. Събирам картинки, пощенски картички и жестове в ума си, като снимки за спомен. Обикновено опитвам да ги нарисувам и с фотопарата, но май още не ми се получава...

Пътувам и чета... истории. Неказани, ненаписани, нереални, нечовешки. Като тренинг за въображението, което иначе залинява от липса на предизвикателства.
Обичам да гледам в хората на спирките и хората в другите коли и автобуси, да чета емоциите им и да съчиня някоя и друга история в главата си. Ей така, за секунда-две, докато се разминем.

Пътувам и чета... книги. Така се научих да не скучая и да намирам блажено бягство в думи и симпатична анонимност в транспорта. Пътувам, чета и си мисля как точно тази книга трябва да се чете, докато пътуваш. После отново си мисля същото за друга книга. И пак.
А напоследък се убеждавам все повече, че всъщност всяка книга е път, затова и най-хубавото нещо на четенето е пътуването.

Чета и пътувам.

Чета и пътувам... из книги, хора, улици. Обаче се радвам, че съм читател и поне тези “знаци” разбирам сравнително добре.

Чета и пътувам... из градове, които не познавам, няма да позная и понякога не искам да позная. А друг път си мечтая за техните тихи улички и хорски усмивки, за емоции, запечатани в думи, които да видя и усетя на живо.

Чета и пътувам... из чужди души. Без свян се ровичкам из чужди глави и търся отговори на мои въпроси. Събирам герои за ненаписаните истории на моите собствени пътища, радвам се на умели метафори и на остроумни каламбури, които абсурдно, реално и точно описват живота.

Чета и пътувам... по света. Използвам, че сред всичко несигурно, непознато и ново, независимо от избраната книга, винаги имам своето блажено познато бягство в думи и симпатична анонимност в транспорта. Чета, пътувам и си мисля как точно този път трябва да е описан в някоя книга... и после се сещам, че най-хубавото нещо на пътуването е четенето.

photo by Lady Jayne

вторник, 5 февруари 2013 г.

Davis Cup и тенис емоции в София - снимки

Последният ден от първия кръг на евроафриканска зона за Купа Дейвис с мачовете между България и Финландия беше тази неделя (3. февруари)
Григор Димитров победи категорично Мике Континен, а Александър Лазов се бори много мъжки, но не успя да победи Хари Хелиовара. 
Беше емоционално, приятно и много зареждащо, въпреки загубата и не много приветливата спортна зала "София". Освен да запълня неделята с нещо приятно, реших най-после да изпробвам новия обектив.
Ето и резултата:


Александър Лазов

Супер симпатичното хлапе и танцът с топките


Сашо Лазов

Ракетата на Хари Хелиовара от финландския отбор

Александър Лазов

Бурни емоции в публиката

Съвети от капитана

Обещаващо начало

Тенис вдъхновение за малките почитатели - Григор Димитров

Александър Лазов



Димитър Господинов и Сашо Лазов

Поздрав за публиката


Голям Григор Димитров

Григор Димитров за България 
Григор Димитров


Nike & Григор Димитров

Мика Континен от отбора на Финландия

Сервис

Малко преди началото на мача на Александър Лазов и Хари Хелиовара

Григор Димитров

Веселина Донева, съдията на мача между Александър Лазов и Хари Хелиовара

Хари Хелиовара


Александър Лазов












понеделник, 14 май 2012 г.

Invictus

Уилям Ърнест Хенли е английски поет, роден 1849 година. От 12 годишен страда от костна туберколоза, заради която е ампутиран левият му крак до коляното някъде през 1865-69 . Въпреки това Хенли завършва Оксфорд през 1867 година. В следващите 8 години, докато се опитва да изгради кариера на журанлист, често прекарва много време по болниците, защото се влошава остро и десният му крак. Когато лекарите заявяват, че единственият начин да спасят живота му е да ампутират крака, Хенли е непреклонен. Подлага се на експериментално лечение, което го възстановява частично, но все пак спасява десния му крак. Изписан е през 1875 г. и въпреки недъга си води активен живот, доживявайки до 53-годишна възраст.
Докато е в болницата Хенли пише, и в последствие издава, стихосбирка, наречена “В болницата” (In Hospital). Стихотворението "Invictus" (“Непобедим” от латински) е част от нея, написано е в болничното легло през 1875 г. То става и най-известното му стихотворение, превърнало се във вдъхновение за мнозина през годините след това.
"Invictus" е любимото стихотворение на Нелсън Мандела, което той често чете, докато е в затвора в продължение на 27 години.
Със същото име има създаден и брилянтен филм на КлинтИстууд от 2009, с участието на Морган Фрийман и Мат Деймън в главните роли, който пресъздава истинските събития, довели през 1995 до първо място за отбора на ЮАР на световното първенство по ръгби, след като всички отписват отбора още в квалификациите, след като държавата е все още разкъсана между черни и бели и едва ли не е пред гражданска война.

Защо обаче пиша всичко това – защото всичко, което се случваше вчера около националния отбор по волейбол е толкова абсурдно и неприятно, че искрено ме кара да се ядосвам много повече, отколкото в събота, когато свърши мача и бяхме тотално разбити в четвъртия гейм... и странно или не, се сетих точно за този поет, това стихотворение и този филм.
Защото е много лесно да се пречупиш, лесно е да вземеш популистко решение, лесно е да избереш най-бързия и импулсивен път – няма човек, няма проблем... (това май беше друг управляващ, но както знаем историята обича да си прави шеги, а често пъти се и гаври с хората.)

Лесно е да се говориш и да се радваш, когато побеждаваш, но не и когато си загубил... никога не е лесно да признаеш грешките, да намериш верния път и правилното решение, но именно в тези решения и в тези моменти се познават големите мениджъри и техните отбори. Клише е, но е точно така. И да, тук не говоря за треньора, а за онзи и онези взели решението да махнат треньора след една загуба, преди един много важен период на подготовка за следваща квалификация, преди Олимпиада и Световна лига...
Защото отборът е жив организъм, чиито части са свързани и споени/тренирани по начин, който да работи като един. Затова и отборните спортове са много по-предизвикателни за всеки от своите членове, за своя треньор, дори за своите фенове. Защото всички са част от едно!
Учила съм малко психология, чела съм малко повече и всеки ден работя с хора, и се питам, толкова ли е трудно да се помисли, че ако отрежеш съставна част от един организъм, това директно би повлияло на другите, че отстраняването на треньора на един отбор, би повлияло на неговото представяне, самочувствие, спокойстие, само след едно спъване, малко преди голямото състезание. Трудно ли е да се помисли, че загубата за тези момчета е в пъти по-голяма, отколкото за всеки един от нас, които цял ден си чешем езиците с тях, че те я преживяват много по-лично и дълбоко, а всички негативни реакции могат да рефлектират директно върху играта им...
Вярвам, че един отбор освен в тренировките, се създава в доверието, в общата цел и вярата в нея, и не на последно място в положителната енергия, която събира – вътре в себе си, от атмосферата в залата, от всички фенове пред телевизорите, във фейсбук или по форумите, от всякакви шефчета, директори и федерации.
И именно върху тази положителна енергия трябва да се съсредоточим ние, не върху празно критикарство и импулсивни решения за рокади на треньори, да оставим тези момчета като професионалисти и техния екип да направят изводите от своите грешки, да намерят път да бъдат непобедими следващия път, по-уверени в своите възможности, по-усмихнати и нахъсани. Защото те го могат, просто трябва да го повярват.
Тази събота за първи път заведохме малкия ми братовчед на волейболен мач, след като цял ден се молеше на кака си да му преотстъпи своя билет. За това дете този ден беше специален, истински празник с боядисано лице, свирки, тромби, много викане и силна подкрепа.

Макар и да не победихме, вярвам, че успяхме да създадем един нов истински фен, който ще се научи да подкрепя своя отбор и в трудните моменти. Това му казахме и след загубата, че е важно никога да не си тръгваш преди последния съдийски сигнал и да не спираш да подкрепяш и да вярваш в своя отбор. Това е твоята роля, твоята задача в мача.
Спортът не е просто зрелище за народа, не е и машина за изкарване на пари, спотрът е вдъхновение и надежда.
В своята най-висша форма спортът и спортистите, надминават обсега на човешките възприятия и ни напомнят, че дори и победения може да намери в себе си величие, достойно за избрани. И тази магия се предава директно на феновете като част от организма. Величието на нашия отбор е наше величие, неговото падение е наше падение, именно затова и трябва ние също да бъдем силни, да подкрепяме този отбор до край и да не се оставяме на дребните интриги и кръчмарски сметки на хора, забравили истинския смисъл на спорта, истинското удоволствие от играта. 

Обичам този спорт и вярвам в този отбор и знам, че има много скрито величие в него. Все още има магия и в прашката на Давид.

Invictus

Out of the night that covers me,
Black as the Pit from pole to pole,
I thank whatever gods may be
For my unconquerable soul.

In the fell clutch of circumstance
I have not winced nor cried aloud.
Under the bludgeonings of chance
My head is bloody, but unbowed.

Beyond this place of wrath and tears
Looms but the Horror of the shade,
And yet the menace of the years
Finds, and shall find, me unafraid.

It matters not how strait the gate,
How charged with punishments the scroll.
I am the master of my fate:
I am the captain of my soul.

William Ernest Henley