Очите. Само очите

Цял ден гледам как хората споделят снимката на Стефан Стефанов с Деси Николова и полицая (по-горе). Тази снимка и клипчето на Димитър Кенаров с полицейското насилие. Наблюдавам ужаса, потреса и погнусата на моите приятели при споделянето на клипчето и искрицата надежда, вярата, че "всичко ще бъде наред" при споделянето на снимката.
Много силно противопоставяне на двете лица на полицията и същевременно някак логичното им съчетаване.

И тази вечер, преминавайки отново покрай ужасно много полицаи по целия път към вкъщи, осъзнах, че докато стоим пред онези кордони от полицаи с каски, в онзи спрял момент, когато знаем, че след малко нещо със сигурно ще се случи, ще натиснат и ще ни избутат или направо ще ни смажат, в затишието, в което сме ние до тях, единственото нещо, което трябва да правим, е просто да ги гледаме в очите.

На сантиметри едни от други, ние с откритите си лица и те с каски, щитове и маски. Нищо друго освен да ги гледаме в очите. Защото единственото телесно и човешко нещо оставено "на свобода" са лицата и очите им.

2 минути 5 минути, 10 минути, колкото издържат/издържим.
Обикновено хората не издържат да гледат дълго време някого в очите, без да отклонят поглед, независимо колко им е близък. И обикновено или се разсмиват или се разплакват (личен опит). А това променя ситуацията.

Докато гледаш някого в очите разбираш много и за него и за себе си.
И мисля си, ако стоим и се гледаме няколко минути, нищо повече, може би те ще видят нещо, което са загубили, може да видят и нещо, което никога не са имали. Може да видят и децата и съпрузите си, родителите си... може да видят Хора, които просто не искат да се примирят с ролята си на марионетки на системата, жертви на времето, пердета, незаинтересовани и преминаващи по другия тротоар.

И може би в тоя момент може и ние и те да повярваме, че "всичко ще бъде наред".

Сигурно е хубаво така, за няколко минути, да стоим и само да гледаме в очите и онези 240 зад огражденията. След всичко, което успяхме да им кажем директно и индиректно, просто да ги гледаме.

Само че те, за разлика от полицаите, не показват дори очите си без физическа преграда от лъскав автомобил, тв камера или кордон от хиляди полицаи. Те искат просто да избягат. А дори и преди протестите вероятно никога не са имали време и желание да гледат хората в очите. Иначе сигурно нямаше да има нужда някой да им казва какво се случва извън НС, нямаше да е нужно повече от 150 дни да протестираме, нямаше да могат да заблуждават себе си и всички "слушатели", че протестите са платени, кукловодени и че всички тея хора са такива и онакива.

Гледайте ни в очите и ще видите какви сме. Гледайте ги в очите и ще видите какви са.

Плътно до своето рамо си ти,
златни нашивки и голи гърди.
С камшик дирижираш грозни деца,
със стиснати зъби те пеят сега:

Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.

Човек със анцунг грухти през града,
с дебел пръст ме сочи на свойта свиня
и те любезно на смърт ме осъждат,
а своето семе в "Москвича" развъждат.

Аз съм едно малко перде
и ти, ако искаш, ела да сме две.
Така на прозореца ще стоим закачени,
за да закрием всички вътрешни проблеми.

Ленски и Болев останаха само на камък,
славеят на Славейков паниран е по-сладък,
а ваш'то сърце се разтваря в чиния
за "сръбско", "хеви метъл" и гроздова ракия. 

Нова генерация - Патриотична песен (1992)

Загубените пътища

Загубените пътища са нови хоризонти, нови пейзажи, нови пътеки.

Когато загубиш смисъла на нещо, единственият начин да не загубиш и себе си е да откриеш очарованието на новото място, да откриеш нов смисъл.

Слънцето винаги изгрява от изток, винаги залязва на запад. Няма как да се загубиш. Мошеш само да се отчаеш за миг. После винаги се появава една подадена ръка, една усмивка, една друга пътека, която просто си пропуснал от обикновеното късогледство или от замъглено съзнание.

Загубените пътища не са загубени. Те просто не са намерени.

Искам отново да намеря вдъхновението от това да съм тук, да съм на това място, с тези хора, с това, което правя.

photo by alejka

Въпроси

Когато се събуждаш сутрин, мислиш ли си за деня, който ти предстои? Мислиш ли си за това, какво ще постигнеш, как ще го постигнеш?

Когато се събуждаш сутрин, будиш ли се с усмивка?

Когато отиваш на работа/училище, търсиш ли усмивки в очите на хората?

За една година

Една година и малко повече... откакто съм в София.

Цяла седмица мисля, какво да напиша, каква е равносметката. Една година, която премина страшно бързо. Случиха се много неща, а същевременно повечето са незабележими.

Преди година жадувах за промяна, за едно ново начало, което да ми даде свободата да бъда щастлива, да имам възможност да бъда себе си, да открия себе си. Да разбера, какво искам да постигна, да си изясня много неща.

Получих своята промяна, но честно казано още ми е трудно да говоря за резултатите. Отново искам промяна, затова и утре се местя на общежитие. Започвам да мисля, че проблемът не е в това, че нещо се случва по определен начин, просто аз го възприемам така. Сякаш на моменти ме е страх от мен самата, от това, което мисля, желая и жадувам. Затова и непрекъснато бягам, търся промяната. Но може би тази година всичко ще си дойде на място, поне ще опитам да стане така.

И все пак тази една година беше важна. Научих, че трябва повече да се боря, да бъда по-инициативна. Научих, че трябва да показвам любовта си към хората, които обичам своевременно и импулсивно. Научих, че хората могат да са много подли и към най-близките си, а има и такива, които само с една прегръдка ти даряват вярата в хубавия ден.

За тази една година срещнах прекрасни хора, които ми дават много не само в професионален аспект, но и в емоционален план. Благодарение на тези хора имах най-красивото лято, един интересен стаж, който след Дните на свободното слово напълно ме убеди, че искам да се занимавам с медии и комуникация. Надявам се пътешествието да продължи скоро...

Тази година намерих и нови добри приятели, които ме направиха и по-отговорна и по-целеустремена, а може би и по-добър човек. Част от тези хора ме вдъхновяват истински всеки ден и съм щастлива, че мога да бъда до тях толкова често.

Тази година трябваше да бъда и опора и подкрепа на най-скъпите си хора. Не знам до колко се справих. Дано всичко свърши по-бързо и отново да има усмивки по лицата им.

Отново се влюбих и отново боли, но този път не искам да страдам, просто ще опитам да бъда силна...и ще продължа напред.

Не успях да намеря местенце, което да бъде само мое...няма да спирам да го търся, а може да доведа и някого с мен...просто, за да не се загубя по пътя.

В общи линии е това...емоционалният вариант.

Другото сякаш не е толкова важно – отлични оценки, университет, разделяне с малкия град и родителите, самостоятелност ... това са неща,с които винаги съм знаела, че мога да се справя. По-трудното едва сега започва, да се докажа пред самата себе си.

И от утре, с новата промяна, поемам отново по пътя...

Стана ми малко тъжно и объркано, но сигурно, защото всяка промяна е тъжна, макар и желана.

И още нещо - открих, че искрената детска усмивка и няколко „умни детски слова” могат да бъдат най-красивото начало на деня.

Есенно неделно

Неделя... и най-после истинска почивка. Неделя, а навън вали така сладко и спокойно. Обичам началото на есента...

Вратата на терасата е полуотворена и чувам нежното почукване на капките по покрива. След малко дъждът спира... но само за малко, може би, просто за да имаш време да чуеш собствените си мисли, после отново започва своята песен. А от компютъра звучи Led Zeppelin... може би най-подходящата музика за истински есенен ден, първи за тази година. Един красив ден, едновременно тъжен, но и някак успокояващо мил, красив, неповторим. А аз съм се увила в памучното одеяло и чета Стайнбек. Касотата на думите ме увлича, слива се идилично с пронизващите китари на Джими Пейдж и ритмичните удари на дъжда отвън. От леко открехнатата врата се носи аромата на току що изпечена домашна питка... и всичко е толкова, толкова хубаво.

Сякаш отново съм дете и съм вкъщи, сякаш няма грижи, болка, страдание. И всичко е така просто...

Жадувам да се прибера в края на седмицата, от много време насам наистина искам да бъда в моя дом, в моята стая... Жадувам да видя и Балкана, изпъстрен с всякакви цветове, естествена красота, щастие и едновременно тъга.

P.S. И да, ще има всички цветове и зелено и жълто и червено и кафяво и черно и сиво и златисто орнжево и дори синьо... защото есента е магьосница и може да рисува с всички бои, за да се роди отново светът през пролетта, за да можем да мечтаем отново...

А дъждът... той просто измива платното на художника, за да бъде новият свят по-чист, по-добър, по-вълнуващ и красив.

За началото на септември

Мразя дни като днешния - очакваш нещо да започне хубаво, нов месец, нови надежди, нови цели, но в един момент всичко се скапва. И в този ден няма какво да правиш. Няма с кого да го правиш. А и вече лятото толкова ми е омръзнало (тук най-вероятно някой ще ме сметне за луда). Но всъщност аз никога не съм обичала края на лятото, всичко интересно и ценно вече е свършило, мислиш си че правиш нещо, а всъщност само запълваш времето – с нищо... Да, поне имаш време за четене, но и това омръзва.

Чувствам се тъпо, защото дори и да се настройвам за нещо приятно през деня винаги се случва така, че нещо не е както трябва, нещо ти съсипва и настроение и желание и всичко. Или както е казал Чарлз Буковски ; 'There will always be something to ruin our lives. It all depends on what or which finds us first. You're always ripe and ready to be taken.'

И в повечето случаи това е нещо малко, нещо, което човека до теб никога няма да разбере и види, някоя дребна постъпка или неволен жест. А аз не съм от тези, които си казват... Сега само най-много да си помрънкам, но пак хората, за които става дума няма да разберат... и после майка ми ми казва, че не съм мислела за другите...

И все пак имам надежда за септември и даже мисля да го кръстя „месеца на подаръците”. И причината не защото аз ще получавам подаръци, напротив подаръците ще са за другите... Дори и да звучи парадоксално предпочитам този вариант и хората, които ме познават знаят много добре това.

Септември е месец на подаръците и подаръците ще бъдат много и наистина уникални, подаръците ще бъдат от сърце, ще бъдат неочаквани и се надявам да бъдат оценени... Може би това ще направи месеца истински хубав. Може би така ще успея да променя настроението от първия ден. И така – септември е маратон на празниците, който започва на 3ти, така че стискай палци. Своевременно ще те уведомявам за събитията, защото ще е наистина интересно. И пак, септември си е септември, носталгия по-хубавите моменти от лятото и надежда за една прекрасна есен...някакъв междинен период на равносметки и нови мечти, просто трябва да запълня времето с нещо полезно и да не съжалявам за свободното време. И още нещо, денят не е свършил, има време за нещо наистина хубаво...

Опити

Има нощи, в които не можеш просто да заспиш. Има нощи, в които мислиш и знаеш, че нищо няма да се промени и утре и след ден и след месец...

Когато искаш нещо силно, а знаеш че не можеш да го имаш. Не можеш да го искаш сега, не можеш. Нямаш право, защото то е чуждо и все пак продължаваш да го искаш.

Когато обичаш и просто забравят да отвърнат на чувствата ти. Когато си сам и него го няма. Когато не можеш да споделиш, защото ще нараниш.

Тогава можеш единствено да опиташ да продължиш…да опиташ да бъдеш щастлив в малките моменти, да опиташ да намериш ново слънце, да опиташ да бъдеш и сам…

Опитвал ли си да предадеш нататък?

Има филми, книги, истории, които винаги те разчувстват, независимо, колко пъти си минавал през тях, независимо на каква възраст си бил или в какво настроение, те винаги ти въздействат. Някои те карат да се замислиш, други да се разплачеш, но има и трети, които оставят единствено една твърда буца в гърлото, няколко неизплакани сълзи в очите и едно много особено чувство, чувство, че някои неща могат да се променят и то с малко, чувство, че ти може би не си направил достатъчното, за да се случат тези промени.

Такъв филм за мен е Предай нататък (Pay It Forward), ужасно утопичен, но същевременно потресаващо реален и жесток. Една история, едновременно вдъхновяваща и отчайваща, докосваща душата, удряща шамар в лицето...

И в един момент се питаш, дали наистина можеш да промениш някого само с един жест, с една протегната ръка? Можеш ли да повярваш, че ще стане? Опитвал ли си да предадеш нататък? Опитвал ли си да промениш света?