Най-хубавото нещо на пътуването е четенето. Най-хубавото нещо на четенето е пътуването.

Връщам се от командировка и чета “Невидимите кризи” на Георги Господинов в автобуса. Чета и съм щастлива, че в този автобус мога да си светна лампичката над седалката, защото не мога да се откача от текста.
И за секунда, някъде между есетата, се (у)сещам, че най-хубавото нещо на пътуването е четенето и най-хубавото на четенето е пътуването.

...

Пътувам и чета.

Пътувам и чета... книги, хора, улици. Понякога чета и пътни знаци, нищо че не съм шофьор.

Пътувам и чета... градове. Заглеждам се по скелета на недовършени сгради, по светещи прозорци и неонови надписи вечер. Когато пътувам обичам да чета по пейките в парковете, сядам и като стар пенсионер събирам слънчев витамин D за студените дни, когато не мога нито да пътувам, нито да чета. Събирам картинки, пощенски картички и жестове в ума си, като снимки за спомен. Обикновено опитвам да ги нарисувам и с фотопарата, но май още не ми се получава...

Пътувам и чета... истории. Неказани, ненаписани, нереални, нечовешки. Като тренинг за въображението, което иначе залинява от липса на предизвикателства.
Обичам да гледам в хората на спирките и хората в другите коли и автобуси, да чета емоциите им и да съчиня някоя и друга история в главата си. Ей така, за секунда-две, докато се разминем.

Пътувам и чета... книги. Така се научих да не скучая и да намирам блажено бягство в думи и симпатична анонимност в транспорта. Пътувам, чета и си мисля как точно тази книга трябва да се чете, докато пътуваш. После отново си мисля същото за друга книга. И пак.
А напоследък се убеждавам все повече, че всъщност всяка книга е път, затова и най-хубавото нещо на четенето е пътуването.

Чета и пътувам.

Чета и пътувам... из книги, хора, улици. Обаче се радвам, че съм читател и поне тези “знаци” разбирам сравнително добре.

Чета и пътувам... из градове, които не познавам, няма да позная и понякога не искам да позная. А друг път си мечтая за техните тихи улички и хорски усмивки, за емоции, запечатани в думи, които да видя и усетя на живо.

Чета и пътувам... из чужди души. Без свян се ровичкам из чужди глави и търся отговори на мои въпроси. Събирам герои за ненаписаните истории на моите собствени пътища, радвам се на умели метафори и на остроумни каламбури, които абсурдно, реално и точно описват живота.

Чета и пътувам... по света. Използвам, че сред всичко несигурно, непознато и ново, независимо от избраната книга, винаги имам своето блажено познато бягство в думи и симпатична анонимност в транспорта. Чета, пътувам и си мисля как точно този път трябва да е описан в някоя книга... и после се сещам, че най-хубавото нещо на пътуването е четенето.

photo by Lady Jayne

Forgotten songs

Всеки има свои песни, песни, запечатали един миг ... на радост, на болка, на несподелена или щастлива любов, песни, в които проектираме себе си.
Всъщност нещото, което винаги ме е привличало в музиката е именно това, да проектираш себе си в 3-5 минути, да откриеш най-подходящия саундтрак на конкретния момент, а след това да го запечаташ като спомен за нещото и след време точно тази песен да ти припомни случката.
А всяка песен има свое настроение и тук нямам предвид настроение в чисто музикален аспект, а настроение, с което ти лично я усещаш, защото и най-ритмичната и забавна песен може да е тъжна, а най-нежната и прочувствена балада да те изпълва с живот и наслада.
А забравената песен... тя винаги е мила и прекрасна, също като спомена.
Неповторимо е изживяването и отново. Изключителен е моментът, в който откриваш себе си в думите, а текстът тече сякаш в съзвучие с ритъма на мислите ти, отново. Знаеш всяка дума, предчувстваш всеки звук, всяка пауза, всяка част от тази песен. Тя е част от теб, а ти дори не подозираш...
Забравената песен носи носталгията на времето и хората, които сме били, но понякога носи и желанието да бъдем, каквито винаги сме мечтали.
Ето и моят списък на забравени и намерени песни от последните месеци.
The Subways - I Want To Hear What You Have Got To Say
NOFX - Re-Gaining Unconsciousness
The Doors – People Are Strange
Nirvana - Smells Like Teen Spirit
Him - Wicked game
Robbie Williams – Supreme
Kelly Clarkson - Behind These Hazel Eyes
Maria Solheim - Too Many Days
Backstreet Boys - Show Me The Meaning of Being Lonely
Милена - Защо
Ваня Костова – Вишна

...

Няма нищо друго, което да те унесе така, че почти да си пропуснеш спирката като музиката и книжката...
освен съня, може би.


А докато пътуваш в студения автобус със запотени стъкла и уморени физономии, осъзнаваш, че навън градът живее. И от всяка сграда те гледат малки кутийки със светещи лампи, където други хора, уморени или весели... живеят. А ти просто минаваш покрай тях.
Сигурно понякога трябва и да изпуснеш своята спирка, защото след нея може да има нещо, което ще те изненада, вдъхнови...
а може би е само сън.
И всичко отново е almost here...but not really ...

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

Една искрена история за паметта и забравата, за спомените и настоящето. И най-вече за спасението – от болката, от спомените, от нещастието и съдбата, от себе си.

Едно пътуване от загубата на всичко до откриването на красотата на живота, едно пътуване за силата и мощта на човека, за търсенето на загубените пътеки и за откриването на надеждата.

Честно казано, нямах големи очаквания към филма, да не кажа, че въобще като ходя на кино гледам да не се навивам много, за да не се разочаровам. Но днес определено останах изненадана, защото "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е един истински красив филм, филм който със сигурност трябва да отидеш и да видиш.

Филмът сякаш неусетно достига до теб, кара те да съпреживяваш историята на героите. Емоциите са живи, неповторими и може би всеки ги изживява сам за себе си. Но всичко е толкова мило, толкова близко и нежно, и ти просто няма как да останеш безразличен. На моменти едновременно ти се иска и да заплачеш и да се усмихнеш от умиление, да протегнеш ръка и да станеш част от историята.

Не може да не усетиш красотата на пътуването в шегите, песните и разговорите на Бай Дан и Сашко. Природните картини, свободата, вятъра, звуците от пианото, музиката на Ибряма само допълват значението на думите и всичко е като вълшебно, макар и прекалено реално.

Спасението е възможно и е въпрос на избор, на вяра, на сила и упоритост. Спасението дебне отвсякъде и може би просто някой трябва да ни покаже, че го има, да ни даде паметта за щастливите забравени дни. Тогава съдбата е в наши ръце, заровете хвърляме ние ...

И сега отново искам да гледам филма, не само защото е добър, а защото те кара да се чувстваш по-добре, по-щастлив, по-вдъхновен. Може би и затова исках да заведа А на него, но той ми отказа. Дано поне отиде да го гледа с друг.

Аз знам, че ще отида...