Есенно неделно

Неделя... и най-после истинска почивка. Неделя, а навън вали така сладко и спокойно. Обичам началото на есента...

Вратата на терасата е полуотворена и чувам нежното почукване на капките по покрива. След малко дъждът спира... но само за малко, може би, просто за да имаш време да чуеш собствените си мисли, после отново започва своята песен. А от компютъра звучи Led Zeppelin... може би най-подходящата музика за истински есенен ден, първи за тази година. Един красив ден, едновременно тъжен, но и някак успокояващо мил, красив, неповторим. А аз съм се увила в памучното одеяло и чета Стайнбек. Касотата на думите ме увлича, слива се идилично с пронизващите китари на Джими Пейдж и ритмичните удари на дъжда отвън. От леко открехнатата врата се носи аромата на току що изпечена домашна питка... и всичко е толкова, толкова хубаво.

Сякаш отново съм дете и съм вкъщи, сякаш няма грижи, болка, страдание. И всичко е така просто...

Жадувам да се прибера в края на седмицата, от много време насам наистина искам да бъда в моя дом, в моята стая... Жадувам да видя и Балкана, изпъстрен с всякакви цветове, естествена красота, щастие и едновременно тъга.

P.S. И да, ще има всички цветове и зелено и жълто и червено и кафяво и черно и сиво и златисто орнжево и дори синьо... защото есента е магьосница и може да рисува с всички бои, за да се роди отново светът през пролетта, за да можем да мечтаем отново...

А дъждът... той просто измива платното на художника, за да бъде новият свят по-чист, по-добър, по-вълнуващ и красив.

За началото на септември

Мразя дни като днешния - очакваш нещо да започне хубаво, нов месец, нови надежди, нови цели, но в един момент всичко се скапва. И в този ден няма какво да правиш. Няма с кого да го правиш. А и вече лятото толкова ми е омръзнало (тук най-вероятно някой ще ме сметне за луда). Но всъщност аз никога не съм обичала края на лятото, всичко интересно и ценно вече е свършило, мислиш си че правиш нещо, а всъщност само запълваш времето – с нищо... Да, поне имаш време за четене, но и това омръзва.

Чувствам се тъпо, защото дори и да се настройвам за нещо приятно през деня винаги се случва така, че нещо не е както трябва, нещо ти съсипва и настроение и желание и всичко. Или както е казал Чарлз Буковски ; 'There will always be something to ruin our lives. It all depends on what or which finds us first. You're always ripe and ready to be taken.'

И в повечето случаи това е нещо малко, нещо, което човека до теб никога няма да разбере и види, някоя дребна постъпка или неволен жест. А аз не съм от тези, които си казват... Сега само най-много да си помрънкам, но пак хората, за които става дума няма да разберат... и после майка ми ми казва, че не съм мислела за другите...

И все пак имам надежда за септември и даже мисля да го кръстя „месеца на подаръците”. И причината не защото аз ще получавам подаръци, напротив подаръците ще са за другите... Дори и да звучи парадоксално предпочитам този вариант и хората, които ме познават знаят много добре това.

Септември е месец на подаръците и подаръците ще бъдат много и наистина уникални, подаръците ще бъдат от сърце, ще бъдат неочаквани и се надявам да бъдат оценени... Може би това ще направи месеца истински хубав. Може би така ще успея да променя настроението от първия ден. И така – септември е маратон на празниците, който започва на 3ти, така че стискай палци. Своевременно ще те уведомявам за събитията, защото ще е наистина интересно. И пак, септември си е септември, носталгия по-хубавите моменти от лятото и надежда за една прекрасна есен...някакъв междинен период на равносметки и нови мечти, просто трябва да запълня времето с нещо полезно и да не съжалявам за свободното време. И още нещо, денят не е свършил, има време за нещо наистина хубаво...