Очите. Само очите

Цял ден гледам как хората споделят снимката на Стефан Стефанов с Деси Николова и полицая (по-горе). Тази снимка и клипчето на Димитър Кенаров с полицейското насилие. Наблюдавам ужаса, потреса и погнусата на моите приятели при споделянето на клипчето и искрицата надежда, вярата, че "всичко ще бъде наред" при споделянето на снимката.
Много силно противопоставяне на двете лица на полицията и същевременно някак логичното им съчетаване.

И тази вечер, преминавайки отново покрай ужасно много полицаи по целия път към вкъщи, осъзнах, че докато стоим пред онези кордони от полицаи с каски, в онзи спрял момент, когато знаем, че след малко нещо със сигурно ще се случи, ще натиснат и ще ни избутат или направо ще ни смажат, в затишието, в което сме ние до тях, единственото нещо, което трябва да правим, е просто да ги гледаме в очите.

На сантиметри едни от други, ние с откритите си лица и те с каски, щитове и маски. Нищо друго освен да ги гледаме в очите. Защото единственото телесно и човешко нещо оставено "на свобода" са лицата и очите им.

2 минути 5 минути, 10 минути, колкото издържат/издържим.
Обикновено хората не издържат да гледат дълго време някого в очите, без да отклонят поглед, независимо колко им е близък. И обикновено или се разсмиват или се разплакват (личен опит). А това променя ситуацията.

Докато гледаш някого в очите разбираш много и за него и за себе си.
И мисля си, ако стоим и се гледаме няколко минути, нищо повече, може би те ще видят нещо, което са загубили, може да видят и нещо, което никога не са имали. Може да видят и децата и съпрузите си, родителите си... може да видят Хора, които просто не искат да се примирят с ролята си на марионетки на системата, жертви на времето, пердета, незаинтересовани и преминаващи по другия тротоар.

И може би в тоя момент може и ние и те да повярваме, че "всичко ще бъде наред".

Сигурно е хубаво така, за няколко минути, да стоим и само да гледаме в очите и онези 240 зад огражденията. След всичко, което успяхме да им кажем директно и индиректно, просто да ги гледаме.

Само че те, за разлика от полицаите, не показват дори очите си без физическа преграда от лъскав автомобил, тв камера или кордон от хиляди полицаи. Те искат просто да избягат. А дори и преди протестите вероятно никога не са имали време и желание да гледат хората в очите. Иначе сигурно нямаше да има нужда някой да им казва какво се случва извън НС, нямаше да е нужно повече от 150 дни да протестираме, нямаше да могат да заблуждават себе си и всички "слушатели", че протестите са платени, кукловодени и че всички тея хора са такива и онакива.

Гледайте ни в очите и ще видите какви сме. Гледайте ги в очите и ще видите какви са.

Плътно до своето рамо си ти,
златни нашивки и голи гърди.
С камшик дирижираш грозни деца,
със стиснати зъби те пеят сега:

Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.

Човек със анцунг грухти през града,
с дебел пръст ме сочи на свойта свиня
и те любезно на смърт ме осъждат,
а своето семе в "Москвича" развъждат.

Аз съм едно малко перде
и ти, ако искаш, ела да сме две.
Така на прозореца ще стоим закачени,
за да закрием всички вътрешни проблеми.

Ленски и Болев останаха само на камък,
славеят на Славейков паниран е по-сладък,
а ваш'то сърце се разтваря в чиния
за "сръбско", "хеви метъл" и гроздова ракия. 

Нова генерация - Патриотична песен (1992)

Не съм поредната тухла в Ректората

Федър каза, че същото смесване е налице и при университета и затова е трудно да се разбере лишаването от академичен статут. Истинският университет не е материален предмет. Това не е група постройки, които могат да се охраняват от полиция. Обясни, че когато един колеж загуби академичния си статут, никой не идва да го затвори. Няма законови санкции, няма глоби, няма присъди. Заниманията не спират. Всичко си продължава постарому. Студентите получават същото образование, както ако учебното заведение не бе изгубило своя статут. Всичко, което ще стане, каза Федър, е, че ще се получи официално признание на едно състояние, което вече съществува. Нещо подобно на отлъчване от църквата. Ще стане така, че истинският университет, на който никакво законодателно събрание не може да нарежда и който в никакъв случай не може да бъде отъждествяван с някакво си местонахождение на тухли или дъски, или стъкло, просто ще обяви, че това място вече не е „свещена земя“. Истинският университет ще изчезне от нея и всичко, което ще остане, ще бъдат тухлите, книгите и материалният образ. 

Идеята трябва да се е видяла странна на всичките студенти и мога да си го представя как чака дълго време тя да проникне в съзнанието им и вероятно след това очаква въпроса: „Какво според вас е истинският университет?“ 

Бележките му в отговор излагат следното: 

Истинският университет, казва той, няма точно определено местоположение. Той не притежава имущество, не изплаща заплати и не получава материални такси. Истинският университет е състояние на духа. Той е онова огромно наследство на рационалната мисъл, което е донесено до нас през вековете от група хора, по традиция имащи професорска титла, но дори и тази титла не е част от истинския университет. Истинският университет е безсмъртната същност на самия разум.

“Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” Робърт М. Пърсиг

Когато бях първи курс във Факултета по журналистика и масова комуникация, “Медийно право” се изучаваше първия семестър. В момента тази дисциплина се изучава последната година. Ние обаче бяхме от щастливците, които трябваше да я учат още първия семестър на първата година. Не знам дали си го представяте, но първи курс и то първи семестър ние не бяхме съвсем истински студенти. Както казваше един преподавател “преди пръвата сесия вие сте си още кандидат-студенти”. А още първата седмица проф. Нели Огнянова така ни потопи в дълбокото, че аз съвсем отговорно мога да кажа, че за първи път в живота си бях стресната от учене, от преподавател и от това дали мога да се справя.

Извън тези “ученически” терзания, още с първата си лекция при проф. Огнянова аз бях и истински вдъхновена от цитирания текст по-горе, който беше един Power point слайд, въведение към предмета или по-скоро своеобразен начин да предадеш най-основния урок за следващите 4-5 години -  какво е университетът и защо сме тук.

Този цитат ме провокира да прочета книгата на Пърсиг, а в последствие навярно беше и в основата на всичко, с което съм се занимавала в и покрай Университета през последните 5-6 години – Аз чета, ФСС, Дните на свободното слово, РЕкламация, Медийния панаир, ESN и други по-дребни неща, които някак да случат промяна и да придадат смисъл и качество на нещата.

Преди няколко дни проф. Огнянова пуликува горния цитат във фейсбук и си припомних тези думи на Пърсиг, които до голяма степен синтезират и смисъла на това, което правят страхотните Ранобудни студенти през последните дни.

Защото, ако осъзнаеш смисъла на университета, ролята му, значението му, то тогава си даваш сметка колко голямо и смело нещо правят тази “шепа хора”, които иначе пречат на “хилядите” ученолюбиви да използват сградите на СУ, да си “вземат материала” и да живеят съвсем спокойно своя студентски живот.

Университетът обаче е преди всичко символ, възможност да постигнеш истински смисъл и стойност, преди да те е смачкала системата, работата или просто ежедневието. И затова неговата окупация е толкова силна и важна акция след 4 месеца протести. И политиците много добре го знаят, въпреки че повече от 130 дни си затварят очите и ушите за всички викове, блокади и протести.

Защото университетът е специално място, вдъхващо надежда и на тези, които са извън него.

Вчера цяла нощ бях в 272 и окупирания Софийски университет и бях толкова вдъхновена да видя хора, които са твърде различни един от друг във всяко едно отношение и въпреки това всички заедно вярват, че промяната трябва да се случи, работят за нея и знаят, че те са именно тези, които ще я случат.
Те вярват и пеят, не спят, рисуват, говорят и спорят, обсъждат, даряват, танцуват, пресичат пешеходни пътеки и не спират да пазят своята крепост - Ректората. 

Крепост, която ги пази и им дава сила. Защото в крайна сметка в университета намираме и изграждаме себе си, събираме смелост да бъдем – чрез хората, които срещаме, чрез книгите, които четем, чрез възможността да инвестираме времето си в каузи, идеи и акции, които след години ще ни определят като личности.
Или обратното – съсредоточаваме се върху лекциите за следващата седмица, почивния петък, когато ще си отидем вкъщи (иначе един обикновен 1 ноември), и срока за плащане на капарото за 8 декември...

Въпрос на ценности. 

Въпрос на приоритети.  

Въпрос на цивилизационнен избор. 

#Оставка #occupySU