Стари груби коли сред полята,
Ето ви по безкрайния път!
Като спиците на колелата ви
Едносъщите дни се въртят.
А. Далчев “Коли”Пътувал ли си скоро с градски транспорт? Не, нямам предвид, дали си се качвал, дали си го използвал, а дали си пътувал? Аз обичам да пътувам с градския транспорт, да хвана рано сутринта още първия автобус, да седна на последната седалка, най-отзад и да пътувам, да пътувам от първата спирка до последната, и после отново и отново и така цял ден...докато не останеш сам и вече е време за гараж....Аз обичам това пътуване, защото само по този начин мога да видя света, в който живея, само така мога да усетя хората, техния, моя и нашия живот, защото именно там – в раздрънкания стар автобус, в нетърпимо шумния трамвай, в безумно движещата се маршрутка и бързащото метро, аз откривам всичко и всички, вижам процесите, проблемите и хората...цялото наше съвременно общество.
Когато пътувам с градския транспорт забелязвам хиляди неща, неща, които в друга ситуация никога не биха ми направили впечатление. Забелязвам хората, техните различни настроения, техните различни лица. Виждам ги не като маса, не като далечно безлично множество, а като малки мравки от моя мравуняк, мравки, тръганли по своите малки ежедневни задачи. Всички са различни...а единственото нещо което ги събира е - градския транспорт ...и пътуването на живота, може би.
В автобуса можеш да откриеш всякакви образи. Там още при първи зори ще видиш пенсионерките – стари бабки, тръганали да обикалят столичните пазари с надеждата към обяд да са открили вече най-ефтините домати и да се приберат наверем за сапунката в 14ч. Там са и учениците, на път за училище, търсещи някое свободно местенце, останало незаето от бабките с плетени торбички. В автобуса са и бизнесмените, онези, заболи слушалките на телефона си и говорещи само на себе си сякаш болни от шизофрения. Има и майки с колички, и дядовци с внучета и скитници, клошари, безделници, пияници. И всички тези хора пътуват заедно, пътуват по пътищата на живота...кой с продупчен билет, кой гратис и така всеки ден.
Знаеш ли, когато пътувам така си мисля, че грасдският транспорт е една голяма метафора на живота, на живота, който ни притиска в сутршния пик, живота който ни затваря в своя “автобус” и ние неусетно влизаме в неговите релси. Пътуваме всеки ден, пътуваме до работа, до училище, до ресторанта, до вкъщи, но неизменно по един и същи маршрут – от първата спирка до последната и после обратно. Пътуваме, изграждаме живота си, растем, стреем, уж вървим напред, а в едни момент се оказва, че се въртим в кръг – на работа, вкъщи и после пак и пак и пак. Открили някакъв път, маршрут с по–малко препятсвия, с по малко дупки, ние просто не го сменяме до края, живеем по матрица, по разписание и график.
Винаги зависим от графика, също като градския транспорт – бързаме, да не закъснеем , да не пропуснем нещо, а когато разписанието се наруши то не е защото ние сме забавили ход, а просто сме попаднали в задръстване (депресия). И така нещо пак убива времето ни, убива живота и прекъсва пътя. Защото колко време губим в задръствания?...да, много, но не това е трагичното, страшното е че измерваме това загубено време в пари, в сделки и договори, а не в усмивки, в пропуснати мигове на щастие със семейството и приятелите. И понякога макар и да осъзнаваме това трудно можем да го променим, защото животът ни е вкаран в релси. Затваряме се в обичайното, в познатото и мислим че така ще се спасим, че така няма да се изгубим по време на пътуването, защото да загубиш пътя си може да бъденай-жестокото нещо на света. Но замислял ли си се, че всъщност така губим себе си, своите мечти и желания, своя истински образ. И тогава разбираш че, да загубиш своя път през пътешествието е лош късмет, но да загубиш своята причина за пътуване е къде-къде по жестоко. Вкарваме живота си в рамки и ни е страх да погледнем отвъд, защото там е непознатото, неизвестното, опасното. А дали това е правилният път? Дали това е правилният автобус, и дали той ще ни отведе към целта?
Бързаме, да не изпуснем своя транспорт, блъскаме се, изпреварваме, ругаем ... а в крайна сметка така само се отдалечаваме от хората, от света и от истинския живот...
Живот като градски транспорт – скъп и некачествен, студен и сковаващ през зимата, непоносимо парещ и задушлив през лятото. Живот затварящ те зад вратите на времето и понасящ те по калните разбити улици, по маршрута с неизменния график, който сам си избираш.
Но все пак има и надежда, има малко стаена вяра, че метрото, да онзи нерално лъскав, бърз и приятен свят ще стигне и до твоя квартал, че и ти ще имаш време за приятни емоции. Надяваме се и вярваме, но това също е живот в рамка, живот вкаран в релси, без непринудени мигове на изненада , на възторг, на щастие...на живот.
И така пътуваме, борим се с жегата и студа, със задуха и шума, слизаме на спирките, но после неизменно продължаваме, продължаваме своя път и в крайна сметка отново всички стигаме до гаража, до края на пътя и в този последен момент си задаваме въпроси за цялото дълго пътуване... Този ли беше моят път, моят маршрут? А трябваше ли да има маршрут? Дали бях аз този, който живя или не? Какво постиганах и какво загубих? Постигнах ли каквото трябваше?... Въпроси, за които никога няма лесен отговор. И в този напрегнат момент, изправени на кръстопът, без пътни знаци, без карта на пътищата, разбираме че пътят може и да е дълъг, но пътуването е основната цел, макар и с раздрънкан автобус от градския транспорт.
Тъжно ми е, че се замислям за това колко много имам, когато се случи нещо лошо. Но явно такъв е животът... с чуждите трагедии да ни показва, колко сме щастливи ние, колко много имаме.
