сряда, 26 септември 2007 г.

Живот като ... градски транспорт

Стари груби коли сред полята,
Ето ви по безкрайния път!
Като спиците на колелата ви
Едносъщите дни се въртят.

А. Далчев “Коли”


Пътувал ли си скоро с градски транспорт? Не, нямам предвид, дали си се качвал, дали си го използвал, а дали си пътувал? Аз обичам да пътувам с градския транспорт, да хвана рано сутринта още първия автобус, да седна на последната седалка, най-отзад и да пътувам, да пътувам от първата спирка до последната, и после отново и отново и така цял ден...докато не останеш сам и вече е време за гараж....Аз обичам това пътуване, защото само по този начин мога да видя света, в който живея, само така мога да усетя хората, техния, моя и нашия живот, защото именно там – в раздрънкания стар автобус, в нетърпимо шумния трамвай, в безумно движещата се маршрутка и бързащото метро, аз откривам всичко и всички, вижам процесите, проблемите и хората...цялото наше съвременно общество.

Когато пътувам с градския транспорт забелязвам хиляди неща, неща, които в друга ситуация никога не биха ми направили впечатление. Забелязвам хората, техните различни настроения, техните различни лица. Виждам ги не като маса, не като далечно безлично множество, а като малки мравки от моя мравуняк, мравки, тръганли по своите малки ежедневни задачи. Всички са различни...а единственото нещо което ги събира е - градския транспорт ...и пътуването на живота, може би.

В автобуса можеш да откриеш всякакви образи. Там още при първи зори ще видиш пенсионерките – стари бабки, тръганали да обикалят столичните пазари с надеждата към обяд да са открили вече най-ефтините домати и да се приберат наверем за сапунката в 14ч. Там са и учениците, на път за училище, търсещи някое свободно местенце, останало незаето от бабките с плетени торбички. В автобуса са и бизнесмените, онези, заболи слушалките на телефона си и говорещи само на себе си сякаш болни от шизофрения. Има и майки с колички, и дядовци с внучета и скитници, клошари, безделници, пияници. И всички тези хора пътуват заедно, пътуват по пътищата на живота...кой с продупчен билет, кой гратис и така всеки ден.

Знаеш ли, когато пътувам така си мисля, че грасдският транспорт е една голяма метафора на живота, на живота, който ни притиска в сутршния пик, живота който ни затваря в своя “автобус” и ние неусетно влизаме в неговите релси. Пътуваме всеки ден, пътуваме до работа, до училище, до ресторанта, до вкъщи, но неизменно по един и същи маршрут – от първата спирка до последната и после обратно. Пътуваме, изграждаме живота си, растем, стреем, уж вървим напред, а в едни момент се оказва, че се въртим в кръг – на работа, вкъщи и после пак и пак и пак. Открили някакъв път, маршрут с по–малко препятсвия, с по малко дупки, ние просто не го сменяме до края, живеем по матрица, по разписание и график.

Винаги зависим от графика, също като градския транспорт – бързаме, да не закъснеем , да не пропуснем нещо, а когато разписанието се наруши то не е защото ние сме забавили ход, а просто сме попаднали в задръстване (депресия). И така нещо пак убива времето ни, убива живота и прекъсва пътя. Защото колко време губим в задръствания?...да, много, но не това е трагичното, страшното е че измерваме това загубено време в пари, в сделки и договори, а не в усмивки, в пропуснати мигове на щастие със семейството и приятелите. И понякога макар и да осъзнаваме това трудно можем да го променим, защото животът ни е вкаран в релси. Затваряме се в обичайното, в познатото и мислим че така ще се спасим, че така няма да се изгубим по време на пътуването, защото да загубиш пътя си може да бъденай-жестокото нещо на света. Но замислял ли си се, че всъщност така губим себе си, своите мечти и желания, своя истински образ. И тогава разбираш че, да загубиш своя път през пътешествието е лош късмет, но да загубиш своята причина за пътуване е къде-къде по жестоко. Вкарваме живота си в рамки и ни е страх да погледнем отвъд, защото там е непознатото, неизвестното, опасното. А дали това е правилният път? Дали това е правилният автобус, и дали той ще ни отведе към целта?

Бързаме, да не изпуснем своя транспорт, блъскаме се, изпреварваме, ругаем ... а в крайна сметка така само се отдалечаваме от хората, от света и от истинския живот...
Живот като градски транспорт – скъп и некачествен, студен и сковаващ през зимата, непоносимо парещ и задушлив през лятото. Живот затварящ те зад вратите на времето и понасящ те по калните разбити улици, по маршрута с неизменния график, който сам си избираш.

Но все пак има и надежда, има малко стаена вяра, че метрото, да онзи нерално лъскав, бърз и приятен свят ще стигне и до твоя квартал, че и ти ще имаш време за приятни емоции. Надяваме се и вярваме, но това също е живот в рамка, живот вкаран в релси, без непринудени мигове на изненада , на възторг, на щастие...на живот.

И така пътуваме, борим се с жегата и студа, със задуха и шума, слизаме на спирките, но после неизменно продължаваме, продължаваме своя път и в крайна сметка отново всички стигаме до гаража, до края на пътя и в този последен момент си задаваме въпроси за цялото дълго пътуване... Този ли беше моят път, моят маршрут? А трябваше ли да има маршрут? Дали бях аз този, който живя или не? Какво постиганах и какво загубих? Постигнах ли каквото трябваше?... Въпроси, за които никога няма лесен отговор. И в този напрегнат момент, изправени на кръстопът, без пътни знаци, без карта на пътищата, разбираме че пътят може и да е дълъг, но пътуването е основната цел, макар и с раздрънкан автобус от градския транспорт.