Любовта, която не е ...

Любовта, която не е ... е опияняваща и вечна.

Тя е единствена и голяма, макар и нереална.
Тя е мечта и спомен, като надежда за друг, който не е тук.

Тя е вдъхновението в нощта, когато си забравил да оставиш следа, когато си останал без целувка, без спомен от вълшебен миг.

Тя е цвят от тропически цветя в пустиня от далечен сън.
Тя е вкус на ванилов сладолед през зимата и мечта за печени кестени през лятото.

Любовта, която не е... остава, макар да не я искаш, макар да я отричаш, макар да я пренебрегваш.

Тя е мимолетен миг на малки жестове на нежност, приятелско очарование или наслада от опиянено споделена тайна.

Тя е знак за тук, за сега, за вечност в кратък вариант.

Любовта, която не е... боли и въпреки това я искаш по-силно от най-красивото обещание за вечно щастие.

Тя е нетвоя, но я имаш.
Тя е непозволена и все пак я желаеш.
Тя не ще е, но все пак остава единствена, защото тя е любовТА.

Любовта, която не е ... не чака.
Тя бяга и търси... други надежди, други партньори, други любови.

И пак... продължава да бушува, докато не намери песен в сходен ритъм, песен за любов, която Е...



photo by ~xtinykissxx

Пролет

Is it getting better?
Or do you feel the same?

Търся си пътечка. Път има. Винаги има път. Обаче ми трябва и друго. Трябват ми цъфнали дръвчета. Роса по лалета. Трябва ми слънце. Трябват ми камъчета по пътя и мирис на пролет.
Търся си пътечка... към пролетта. Раздавам цветя – нарциси, зюмбюли, цъфнали сливи. И приемам усмивки, ей така, заради пролетта. Да я има.
Търся си пътечка... към щастието. Приемам предизвикателства и събирам мечти. Правя си списък, а после отмятам. После подавам ръка. Искам да създавам мечти. Да ги раздавам като пролетни подаръци през цялата година.
Търся си пътечка... към теб. Защото обичам, защото искам, защото си ти. Защото има дни, в които слънцето е излишно.
Търся си пътечка... към мен. Да събирам бисерни миди в чужди води. Да пея, макар и фалшиво. Да бъда... пролетна свежест по нечия чужда пътечка. И да оставям спомен за сини зюмбюли, горещ шоколад и усмихнати думи.

Иначе път винаги има... и не е само един.

Миналото като осветляване

Миналото е там. Заровено е в земята край Трачимброд.
Миналото е там, в кутиите в къщата на една баба, насред слънчогледите на най-плодородните украински земи.
Миналото е там. В Америка, при един колекционер... на неща, семейни неща.
Миналото е там. Одеса и един старец, който се мисли за сляп.



Един млад евреин, който търси миналото и един старец, който цял живот се опитва да избяга от това минало, и неговият внук, сякаш посредата и на двамата.

И срещата като знак под формата на път. Път, който връща спомените, осветлява паметта, преобръща. Път към миналото и път към настоящето, към прошката и утехата, към светлината.



Everything Is Illuminated е от онези рядко не-американски американски филми. Филм, изпълнен с много красота и много чисто национални елементи, които вероятно е трудно да се усетят от всички. Страхотен саундтрак и изключително идейни кадри. Има нещо от сръбските филми с циганската музика и смехът през сълзи. Но е различен.

Филмът, сякаш напомня на обяснение в любов към Украйна, но сред идилията на прекрасните природни картини, разтърсва болезнено с реалистичния живот накрая на Европа в тази дълбоко изстрадала земя.



Everything Is Illuminated е една история за трагиката на живота и откриването на светлината, за забравата и споменът като двете лекарства за една и съща болест – миналото. Миналото, от което няма как да избягаме. Защото всичко е изяснено от светлината на миналото. То е винаги отстрани на нас. От вътрешната страна|обърнато навън. Наопаки.

Има вечери когато е тихо.

Когато чуваш единствено гласчето вътре в себе си, мислиш си за бъдещето, за миналото, за това, което ти се случва в момента... Вечери, когато си сам със себе си, с онзи добър приятел, който винаги се крие в теб, но на когото не винаги имаш достатъчно време да обърнеш внимание. А трябва...

В такива вечери си даваме сметка за много неща, вземаме и много решения, определящи бъдещите ни планове, създаващи ни като личности, като индивидуалности. Защото в тези самотни вечери, някъде в малките часове на нощта, ги няма страничните шумове на градския транспорт, няма ги „трябва” и „очаква се”, няма го напрежението на наближаващите крайни срокове, няма. Но пък има много неща, които виждаш именно в това „няма”.

В такива вечери може да се влюбиш или да загърбиш битката за жадуваната любов. Не с друг, а със себе си. И не е задължително това да е поражение. Защото любовта не се губи, тя просто преминава в друга форма.

В такива вечери може да се разочароваш от хората, но без да загубваш вяра в тях. Защото всички правим своите грешки с идеята, че това е правилният път...

В такива вечери намираш и своето вдъхновение за пътя напред, откриваш колко много можеш да дадеш преди всичко на себе си, а след това и на хората, които обичаш, на хората, които не познаваш, на света, като най-прекрасното поле за осъщесвяване на мечти и сбъдване на желания. Защото няма по-голямо удоволствие от това да сбъднеш желание и да видиш развълнуваните очи на човека срещу теб.

В тези нощи разбираме че живеем именно за това, за пламъчето в очите, за разтапящата усмивка, за онази тръпка на наслада от осъществяването на добите идеи и поетите рискове.

В тихите вечери, когато скайп не мига, когато книгата е затворена, когато единствено нощните пролетни птици чуруликат на прозореца... Тогава решаваме какви искаме да бъдем, какво да постигнем, да намерим.

В тихите нощи, когато всички спят, а ти си сам с музиката на своята душа.

Forgotten songs

Всеки има свои песни, песни, запечатали един миг ... на радост, на болка, на несподелена или щастлива любов, песни, в които проектираме себе си.
Всъщност нещото, което винаги ме е привличало в музиката е именно това, да проектираш себе си в 3-5 минути, да откриеш най-подходящия саундтрак на конкретния момент, а след това да го запечаташ като спомен за нещото и след време точно тази песен да ти припомни случката.
А всяка песен има свое настроение и тук нямам предвид настроение в чисто музикален аспект, а настроение, с което ти лично я усещаш, защото и най-ритмичната и забавна песен може да е тъжна, а най-нежната и прочувствена балада да те изпълва с живот и наслада.
А забравената песен... тя винаги е мила и прекрасна, също като спомена.
Неповторимо е изживяването и отново. Изключителен е моментът, в който откриваш себе си в думите, а текстът тече сякаш в съзвучие с ритъма на мислите ти, отново. Знаеш всяка дума, предчувстваш всеки звук, всяка пауза, всяка част от тази песен. Тя е част от теб, а ти дори не подозираш...
Забравената песен носи носталгията на времето и хората, които сме били, но понякога носи и желанието да бъдем, каквито винаги сме мечтали.
Ето и моят списък на забравени и намерени песни от последните месеци.
The Subways - I Want To Hear What You Have Got To Say
NOFX - Re-Gaining Unconsciousness
The Doors – People Are Strange
Nirvana - Smells Like Teen Spirit
Him - Wicked game
Robbie Williams – Supreme
Kelly Clarkson - Behind These Hazel Eyes
Maria Solheim - Too Many Days
Backstreet Boys - Show Me The Meaning of Being Lonely
Милена - Защо
Ваня Костова – Вишна