четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Хората, които познаваме - среднощни объркани

Хората, които познаваме, рядко са хората, които са реално. И все пак, понякога ги познаваме в определена светлина, друг път си въобразяваме неща, които не са верни за тях. Във всеки случай никога не ги познаваме напълно, независимо от кога ги познаваме и колко сме близки...

или има един момент...

Никога не познаваш някго напълно, докато не го обикнеш, не го загубиш и не си го върнеш отново в своя живот, преди всичко като човек.

Защото една част от хората винаги остава скрита и да достигнеш до нея трябва да бъдеш повече от добър приятел, повече от любим човек... трябва да бъдеш успокоение, усмивка, добри и топли очи.
Така както искаме да споделяме, за да се чувстваме добре, имаме нужда и да останем скрити, със своите болки и тайни мечти, незбъднати желания и тревоги, празни в тихата нощ, в промеждутъка между подердната страница на книгата и затворените клепачи на съня.
Да познаваш някого, означава да му покажеш своята реална същност, да покажеш своето отношение, своето лице без всякаква защита на грим и гримаса, на игра на сигурност.

Трябва да рискуваш...

Да опиташ да скочиш, без да знаеш дали някой ще те чака там долу или просто ще се разбиеш в скалите. А в краен случай просто ще достигнеш една дълбочина, след което ще бъдеш по-силен (надявам се) или по-предпазлив (почти съм сигурна).

Хората, които познаваме, не са хората, които си представяме и е много трудно да не се разочароваш, затова вероятно трябва да работим върху баланса.
А дали той е най-доброто показва само времето...

1 погледа:

Sunshine каза...

И аз смятам, че никога не можем да опознаем хората изцяло(самата аз не бих се саморазкрила напълно, след многократно разбиване в скалите) и може би не е нужно. Просто приемаме онова, което ни дават, предоставяйки им онази топла усмивка, успокоението и добрите очи, за които говориш :)