За града от другата страна на Петрохан... 1 част

От днес започвам нова рубрика в блога - Из див(н)ия северозапад, където ще пиша за моя роден край, за северозападна България, за местата, които обичам, които заслужават да се видят и съхнарят. Местата, които искам да ти покажа и евентуално ще поискаш да посетиш. Първото място е Берковица. Моето място за бягство от голяма София. Малкият град от другата страна на Петрохан.

Там, където прекарвах всяко лято като дете, а сега ходя само през уикендите. Там, където се зароди любовта ми към планината, където открих очарованието на късните вечерни разходки. Там, където издадох първия си вестник (Даже цели два броя, заедно с братовчедка ми и брат ми, но за това друг път). Там, където израснах, защото макар да не съм живяла постоянно в Берковица, този град ми даде много. Много безгрижни лета - спомени, емоции, много природа и красота, много щастливи детски моменти.

Там, където искам да те заведа, защото тези места вече са наистина малко.

Берковица е на 80 км от София, а пътуване до там е не по-малко приказно от самия град. Големи буки, провесили клони над пътя, живописни гледки и китни селца. През зимата сякаш пътуваш през снежен тунел от приказка на Андерсен. А в края на септември, когато гората се оцвети във всички отенъци на червено, жълто, кафяво и зелено, гледките сякаш са от картина на любимите ми импресионисти. В летните горещини лесно откриваш прохладния дъх на планинска свежест, а през пролетта аромата на живота в уханията на цъфнали дървета и храсти. Път, който ако не беше с толкова много дупки, би бил сам по себе си атракция. А по този маршрут час и половина винаги минават много бързо, а после пристигаш.

Берковица е малък град, около 10 000 души, а аз дори се съмнявам, че има и толкова. Когато се разхождаш през почивен ден (Изключваме летния сезон, когато бабите гледат внучетата.) рядко можеш да срещнеш някой по улиците дори по центъра. За сметка на това в петък, когато е пазарният ден целият град излиза – пременени и нагласени баби, чичковци, които си търсят препарати за пръскане на лозето, малки дечица, които обикалят сергиите за бонбони и детски играчки. И всичко това в един ден, после – затишие.

Центърът е типичният за градовете в северозападна България – с голям площад – мегдан. Винаги съм мислела, че е това е така, защото хората по тези места обичат зрелищата, обичат да играят и хора...Но всъщност на площада събирането на едно място дава възможността за общуване, дори за малко поклюкарстване и обсъждане на оклолните, а това в малкия град е нещо като хоби. Все пак, отличителна черта на берковския площад е мраморът. Мраморът, който е вграден навсякъде – по улиците, в жилищните блокове, в чешмите и паметниците. Мраморът, дал името и на любимият ми пешеходен булевард водещ към хълмът Калето.

А Калето е мястото, което всеки гост на града трябва посети. Непосредствено до града този горист хълм покрит с борове и акации е като градски парк на високо. На самият върх, където някога е имало храм, пък се открива неповторима гледка към Берковица и околностите – Ашиклар, Ком, Петрохан, Врачанския балкан. Място, където наистина можеш да видиш и усетиш красотата на този край, където можеш да помечтаеш, да събереш живи картини на природата. От Калето лесно можеш да видиш старата часовникова кула, която и днес отмерва времето в града, да погледнеш от високо и църквата „Рождество на пресвета Богородица”, за която обаче ще ти разкажа другия път...

Има и още неща за разказване... това е само началото.