петък, 30 март 2012 г.

За Стенли

Когато си израстнал в малък град, който е известнен преди всичко с това, че няма нищо кой знае колко известно в него и нерядко не предизвиква никакви асоциации в околните, били те българи или чужденци, това, което създава вътрешното ти чувство на местна гордост и принадлежност обикновено са хората. Онези хора, които са успели да се отличат, които са успели оставят следа и на много други места и в много други сърца, онези Големи хора, които въпреки всичко завинаги остават символи на своите малки градове, независимо колко години са прекарали в тях, независимо колко далече са от тях днес.

За Монтана такъв човек е Стилиян Петров и днес когато научих за ужасната болест някак цялото мрачно и дъждовно настроение на София се стовари с такава сила, че изтръпнах по начин, който изтощава много повече от всичкото тичане по задачи за деня, всичките безкрайни разговори по телефона и непрекъснатия поток от мейли на екрана.

Прескачайки от книгата, която чета в момента, статусите и снимките в подкрепа на Стенли във фейсбук и меланхоличната музика от iTunes си мисля, че такива моменти ни дават възможност да се замислим колко много важни моменти, щастливи мигове и прекрасни емоции сме изживели благодарение на хора, които не познаваме лично, но които са истинска причина да се чувстваме горди, щастливи, съпричастни в своите лични малки моменти, в своите малки градове и животи, далеч от светлината на прожекторите.

Спомням как винаги съм се чувствала приятно да обяснявам от кой град съм с пояснението, че Стилян Петров е от този град или онези типично момичешки истории в прогимназията, когато един куп от приятелките ти са влюбени във футболисти - Дейвид Бекъм или Стилиян Петров. За нас нямаше Бербатов... или как близо 3-4 месеца чаках една картичка с подпис от Стилиян Петров през някакви мои приятели, които познавали близки приятели на майка му, подскачането по дивана след страхотния гол на Стенли срещу Белгия на квалификациите за Евро 2004 и насладата да слушаш по новините, че “нашето момче” е вкарало гол или просто се е представил много добре. И в крайна сметка удовлетворението, че едно момче от същия този твой супер неинтересен малък град успява да направи толкова много хора щастливи, лично и истински в България, Шотландия или Англия.

Вярвам, че реакцията на всички хора днес в интернет е израз именно на подобни скъпи лични спомени с този човек, за това, което ни е дал като радостни мигове с Националния отбор или просто като един истински добър професионалист, посланик на своя малък град и малка държава по света, така, че да може тя да е нещо повече от България на мутрите и корупцията, така че да ни даде малко повече оптимизъм и самочувствие.

И именно тази реакция на хората доказва, че той е Голям.
Искрено се надявам да се пребори с тази ужасяваща болест и да продължава да ни вдъхновява с борбения си дух, да ни дава поводи да мечтаем и да вярваме още дълго време.
С теб сме, Капитане!
И за да не остане този текст само като лично словесно излеяние на вътрешните ми емоции, ще се радвам да разгледате информацията за Дарителството на стволови клетки от костен мозък и периферна кръв и да решите да се включите в регистъра на дарителите, защото това би могло да спаси живота на човек със същото заболяване, като това на Стенли, а защо не и неговия собствен!
За съжаление не успях да намеря отделен сайт на българския регистър, но тук информацията е доста подробна и дава отговори на много въпроси за колебаещите се.
Това е и сайтът на британския регистър.