сряда, 5 август 2009 г.

"Una libertad que quita la vida no es libertad. Una vida que quita la libertad no es vida."

Изборът да умреш, защото искаш да живееш.

Морето в мен е филм, който всеки трябва да гледа. Филм, който е покъртителен с усмивката, през сълзи, която присъства през цялото време, филм за живота, който убива повече от самата смърт.

Базиран на действителната история на испанския моряк Рамон Сампедро, Алехандро Аменабар създава разказ за търсенето на щастие от един човек загубил всякаква надежда за щастие. Защото борбата за правото на отказ от живот на Рамон Сампедро е борба за самия живот, за смисъл. Борба, която е неразбирама за хората, живеещи с тялото си, с възможностите на света.

Защото осъзнатият избор на смъртта е избор на човек, опитал живота и пил от него със страст и вдъхновение, опознал света и открил неговите очарования. Такъв човек не може да живее прикован на едно легло, в една стая. Той не живее, а просто съществува, защото макар тялото да е мъртво години наред, умът не е. И този ум не му дава мира, защото той лети, мечтае, сънува. Но всичко това е нереално, фалшиво, мъртво. Именно този сблъсък на живото и мъртвото в едно човешко същество, на духовното и тленното, на желанията и реалността, ражда трагедията на Рамон Сампедро. За да остане жив, той избира смъртта. Избира и свободата да бъде щастлив.

Изборът и свободата са в основата на осъзнаването, че щастието в живота не е в самия живот, а всичко, което той ти дава – любов, бъдеще, удоволствие, пълноценност. Загубата на всеки такъв чар, на всяка възможност да бъдеш пълноценен човек е загуба на живота, не физическия, а онзи другия, който може би е и по-ценнен, на „ морето вътре в мен...”.

Но отвъд трагедията на Рамон, стоят и историите на хората около него, хората, които го обичат.

На жената, която е като него, но няма силата да пожелае смъртта като изход, няма годините на страдание и размисъл, няма силата да поеме риска.

На другата жена, която търси своето спасение в усмивката и думите, във възможността да го промени, но намира любовта и жертвата да осъществи избора.

Трагедията на бащата, за когото по-голямо нещастие от смъртта на син е желанието на сина да умре.

На брата, който не може да разбере избора.

На снахата, която приема стоически, но вътрешно страда за човека, затворен в мъртвото тяло.

На племеника, който научава, колко много го е научил чичо му, колко много му е дал, без да разбере.

Защото историята на Рамон Сампедро е история за живота, който не продължава след смъртта, но се осъщесвява чрез нея. Чрез борбата и свободата на ума, чрез "морето в мен", което не спира да иска щастие.


2 погледа:

Джули каза...

Здравей, това е един от най-любимите ми испански филми, а и Хавиер Бардем е убийствен:)) Между другото по философия обсъждахме много интересно есе за смъртта, написано от един съвременен философ - Томас Нейгъл. Той всъщност се опитва да отговори на въпроса дали смъртта е безусловно зло и твърди, че не е така и смъртта е пряко обвързана с живота, и по-точно с качеството на живот. В някои случаи смъртта се оказва най-голямото добро. Ето линк към текста: http://dbanach.com/death.htm Браво за рецензията - много силна рецензия за много силен филм!

Павлина Радославова каза...

Благодаря, Джули. Ще видя и есето, звучи интересно :)