5 години и още нещо...

Нали знаете, че има хора, събития и места, които успяват да пречупват настоящето, лично, не глобално. Всеки има такива скъпи мигове, хора, места. Те се случават, а след това променят и случват всичко, завинаги, създават бъщето и ги помните винаги.

Така, постепенно с течение на времето събираме в малка стъклена кутийка всички скъпи спомени, важни “снимки”, които от една страна да ни припомнят от къде започва всичко, а от друга да ни показват пътя като факла в нощното безсънно лутане, когато останем сами с мислите си.

И точно в тези моменти, в които отваряме кутийката, виждаме колко бързо лети времето и колко много неща са се случили...

Преди 5 години се появява “Аз чета”. Преди 5 години, не съм сигурна, дали съм знаела какво всъщност е блог.

Преди 3 години в 280 на път за Студентски, Алекс буквално ме изнуди да напиша първото си ревю. Дърпах се най-вече защото никога не съм обичала критикарството, никога не съм писала за книги и доста време се съмнявах в думите на хората - “имаш талант за писане”. Обаче приех предизвикателството. Може би, защото винаги е приятно, когато някой ти вярва, още преди сам да си повярваш.

Още помня как с инат и едновременно страшна несигурност писах ревю на “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” - цяла вечер, на бюторо в стаята на Криси. После един ден текстът отлежва. Втората вечер отвово - редакция, четене, проверка, мислене, корекции. После още един ден чакане. През деня Алекс ме тормози и ръчка “Хайде, де, напиши!”, а мен ме е страх, защото не съм сигурна в това, което съм написала, а не искам да го разочаровам. Искам да го впечатля.

Накрая го пратих, с хиляди уговорки - “Ако мислиш, че става, дори само да погледнеш как е като текст. Може и да не го качваш на сайта. Няма да се обидя.”...и той го публикува.

И след това започна всичко... книги, четене, ревюта, усмивки и вдъхновение! Брутално, летящо вдъхновение за нещо повече, като любовен поглед след първа целувка.

Защото писането, среднощното четене, висенето до 2 и пълненето на новини в 4 през нощта след еразмус купон, обичта към работата, са неща, които се стимулират от Хората.

От една страна тези, които виждаш всеки ден - четете, смеете се, пишете и мечтаете заедно, голямо и светло.

От друга страна онези, които четат написаното, които днес напълниха стената във фейсбук със слънчеви послания, онези, които, надявам се, в нашите думи намират за себе си вдъхновение, знание или просто хубава книга, на която да се насладят.

Преди 3 години не очаквах нещата да станат толкова големи. Но днес те са такива и ми дават толкова вяра, любов, вдъхновение... че искам да правя все повече, все по-добре. Знам, че е трудно, но знам, че не съм сама. И напук на всеобщата апатия и безпътие – радвам се, че мога да кажа, че променям частица от света... просто четене. И още нещо.

Затова и продължавам да събирам спомени в кутийката. За да знам, от къде започна всичко. И къде искам да стигне. Защото "Аз чета е моят мотоциклет. Един от всички.

"Социалните цености са верни, само когато личностните ценности са верни. Ако искаш да оправяш света, започни със сърцето, главата и ръцете си, оттам тръгвай навън. Нека други разправят как ще се развият съдбините на човечеството. Аз искам да обясня как се поправя мотоциклет. Мисля, че онова, което имам да кажа е с по-трайна стойтност" (Из "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" Робърт М. Пърсиг)

Благодаря на Ал за вдъхновението и търпението.

Благодаря на редакторите и авторите за усмивките, думите и надеждата.

Благодаря на читателите за блясъка в очите, вярата и доверието.

Честит рожден ден!

Колко много имаме, късметлии...

Тъжно ми е, че се замислям за това колко много имам, когато се случи нещо лошо. Но явно такъв е животът... с чуждите трагедии да ни показва, колко сме щастливи ние, колко много имаме.
Клиширано, но много вярно. Повечето от нас са ужасни късметлии, а се тормозим за хиляди малки, незначителни неща.
За това, че сервитьорката ме е погледнала лошо, за това че съм загубила джобните си за седмицата, затова че някой не си е свършил работата или че съм изпуснала автобуса на път за изпит .
Дразним се на задръстването сутрин или вечер, но всъщност сме щастливи, че имаме работа или дом, към които да бързаме.
Недоволни сме, когато някой променя плановете ни в последния момент, а всъщност сме щастливи, че имаме възможността да правим планове за седмица, месец, години напред.
Ядосваме се, че нямаме финансовите възможности да осъществим мечтата си за голямо пътуване, а всъщност сме щастливи, че можем да мечтаем много и дълго, че има още много пътища, които да извървим и много пари, които да спечелим.
Страдаме, защото не са отговорили на чувствата ни, но всъщност сме щастливи, че имаме възможността да изживеем и преглътнем своята несподелена любов и за намерим друга, щастлива и споделена.
Имаме толкова много... живот и здраве, приятели, които ни подкрепят и обичат, а никак не ги оценяваме, до момента, в който не се появява нечия чужда трагедия. Трагедия на човек, който няма нашия късмет да се радва на топлия ноември, да мечтае за сноуборд в планината през зимата и пролетно пътуване до любим град, да мисли как биха се казвали децата му или в къде иска да продължи образованието си. Просто защото този човек няма да го има...вече.
Появава се една чуждата история те събужда от безвремието на работа, ежедневни проблеми, администрация, градски транспорт, училище, общежитие, срещи, партита, сън и т.н. и т.н.

Появява се, за да ти каже грижи се за себе си, грижи се за хората, които обичаш, защото си щастлив и имаш толкова много, но не знаеш точно кога късметът ти ще ти изневери и ти ще си този, който трябва да събуди другите със своята трагична история...

photo by llAcell

Meeting Rolex

Има срещи, които могат да те зарадват, срещи, които да те изненадат. Има срещи, които променят живота ти. Има срещи, които променят света, в който живееш. Има и срещи, които ти дават много повече в бъдеще, просто защото си срещал Истински хора.

Има срещи, които очакваш, а има и такива, които просто се случват, без да осъзнаваш, че те могат да променят нещо. След време обаче - след месец, половин година, цяла година, вече знаеш, че тази среща е била важна ... поне така го чувствам.

Защото една среща е само началото, игра на случайността и съдбата ... после всичко зависи от теб, и може би малко от съдбата.

Щастлива съм че точно преди една година имах възможността за тази среща, а от нея и за много хубави мигове. Обичам ви, много.

Най-хубавото лято...

Как можеш да познаеш, какво ще бъде лятото? Дали по прогнозата за времето или по плановете, които си правиш? Питал ли си се някога, кое е нещото, което прави едно лято незабравимо и неповторимо, истинско и вълшебно?

Тази година открих своя отговор, открих и хиляди нови неща, нови емоции, знания, места, изживявания ... и всичко това благодарение на хората ... на прекрасните хора, които срещнах, опознах и все още опознавам. Защото именно тези хора направиха лятото ми толкова красиво, сякаш божествено.

... но и нищо не започва от лятото, защото то е кулминация. Лятото е миг на наслада от достигнатото и завоюваното през времето преди него...лятото е щастливият безгрижен връх на живота – музика, приятели, море, вятър, широки усмивки и пътуване... малко дъжд и лека хрема за край, но всичко придружено от красота и приятни спомени...едно незабравимо, истински мое и наше лято...

* снимки Аз и Васи

и още отзиви от морето при Алфко, Васи, Кали, Роско и Симо