Любовта, която не е ...

Любовта, която не е ... е опияняваща и вечна.

Тя е единствена и голяма, макар и нереална.
Тя е мечта и спомен, като надежда за друг, който не е тук.

Тя е вдъхновението в нощта, когато си забравил да оставиш следа, когато си останал без целувка, без спомен от вълшебен миг.

Тя е цвят от тропически цветя в пустиня от далечен сън.
Тя е вкус на ванилов сладолед през зимата и мечта за печени кестени през лятото.

Любовта, която не е... остава, макар да не я искаш, макар да я отричаш, макар да я пренебрегваш.

Тя е мимолетен миг на малки жестове на нежност, приятелско очарование или наслада от опиянено споделена тайна.

Тя е знак за тук, за сега, за вечност в кратък вариант.

Любовта, която не е... боли и въпреки това я искаш по-силно от най-красивото обещание за вечно щастие.

Тя е нетвоя, но я имаш.
Тя е непозволена и все пак я желаеш.
Тя не ще е, но все пак остава единствена, защото тя е любовТА.

Любовта, която не е ... не чака.
Тя бяга и търси... други надежди, други партньори, други любови.

И пак... продължава да бушува, докато не намери песен в сходен ритъм, песен за любов, която Е...



photo by ~xtinykissxx

5 години и още нещо...

Нали знаете, че има хора, събития и места, които успяват да пречупват настоящето, лично, не глобално. Всеки има такива скъпи мигове, хора, места. Те се случават, а след това променят и случват всичко, завинаги, създават бъщето и ги помните винаги.

Така, постепенно с течение на времето събираме в малка стъклена кутийка всички скъпи спомени, важни “снимки”, които от една страна да ни припомнят от къде започва всичко, а от друга да ни показват пътя като факла в нощното безсънно лутане, когато останем сами с мислите си.

И точно в тези моменти, в които отваряме кутийката, виждаме колко бързо лети времето и колко много неща са се случили...

Преди 5 години се появява “Аз чета”. Преди 5 години, не съм сигурна, дали съм знаела какво всъщност е блог.

Преди 3 години в 280 на път за Студентски, Алекс буквално ме изнуди да напиша първото си ревю. Дърпах се най-вече защото никога не съм обичала критикарството, никога не съм писала за книги и доста време се съмнявах в думите на хората - “имаш талант за писане”. Обаче приех предизвикателството. Може би, защото винаги е приятно, когато някой ти вярва, още преди сам да си повярваш.

Още помня как с инат и едновременно страшна несигурност писах ревю на “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” - цяла вечер, на бюторо в стаята на Криси. После един ден текстът отлежва. Втората вечер отвово - редакция, четене, проверка, мислене, корекции. После още един ден чакане. През деня Алекс ме тормози и ръчка “Хайде, де, напиши!”, а мен ме е страх, защото не съм сигурна в това, което съм написала, а не искам да го разочаровам. Искам да го впечатля.

Накрая го пратих, с хиляди уговорки - “Ако мислиш, че става, дори само да погледнеш как е като текст. Може и да не го качваш на сайта. Няма да се обидя.”...и той го публикува.

И след това започна всичко... книги, четене, ревюта, усмивки и вдъхновение! Брутално, летящо вдъхновение за нещо повече, като любовен поглед след първа целувка.

Защото писането, среднощното четене, висенето до 2 и пълненето на новини в 4 през нощта след еразмус купон, обичта към работата, са неща, които се стимулират от Хората.

От една страна тези, които виждаш всеки ден - четете, смеете се, пишете и мечтаете заедно, голямо и светло.

От друга страна онези, които четат написаното, които днес напълниха стената във фейсбук със слънчеви послания, онези, които, надявам се, в нашите думи намират за себе си вдъхновение, знание или просто хубава книга, на която да се насладят.

Преди 3 години не очаквах нещата да станат толкова големи. Но днес те са такива и ми дават толкова вяра, любов, вдъхновение... че искам да правя все повече, все по-добре. Знам, че е трудно, но знам, че не съм сама. И напук на всеобщата апатия и безпътие – радвам се, че мога да кажа, че променям частица от света... просто четене. И още нещо.

Затова и продължавам да събирам спомени в кутийката. За да знам, от къде започна всичко. И къде искам да стигне. Защото "Аз чета е моят мотоциклет. Един от всички.

"Социалните цености са верни, само когато личностните ценности са верни. Ако искаш да оправяш света, започни със сърцето, главата и ръцете си, оттам тръгвай навън. Нека други разправят как ще се развият съдбините на човечеството. Аз искам да обясня как се поправя мотоциклет. Мисля, че онова, което имам да кажа е с по-трайна стойтност" (Из "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" Робърт М. Пърсиг)

Благодаря на Ал за вдъхновението и търпението.

Благодаря на редакторите и авторите за усмивките, думите и надеждата.

Благодаря на читателите за блясъка в очите, вярата и доверието.

Честит рожден ден!

Миналото като осветляване

Миналото е там. Заровено е в земята край Трачимброд.
Миналото е там, в кутиите в къщата на една баба, насред слънчогледите на най-плодородните украински земи.
Миналото е там. В Америка, при един колекционер... на неща, семейни неща.
Миналото е там. Одеса и един старец, който се мисли за сляп.



Един млад евреин, който търси миналото и един старец, който цял живот се опитва да избяга от това минало, и неговият внук, сякаш посредата и на двамата.

И срещата като знак под формата на път. Път, който връща спомените, осветлява паметта, преобръща. Път към миналото и път към настоящето, към прошката и утехата, към светлината.



Everything Is Illuminated е от онези рядко не-американски американски филми. Филм, изпълнен с много красота и много чисто национални елементи, които вероятно е трудно да се усетят от всички. Страхотен саундтрак и изключително идейни кадри. Има нещо от сръбските филми с циганската музика и смехът през сълзи. Но е различен.

Филмът, сякаш напомня на обяснение в любов към Украйна, но сред идилията на прекрасните природни картини, разтърсва болезнено с реалистичния живот накрая на Европа в тази дълбоко изстрадала земя.



Everything Is Illuminated е една история за трагиката на живота и откриването на светлината, за забравата и споменът като двете лекарства за една и съща болест – миналото. Миналото, от което няма как да избягаме. Защото всичко е изяснено от светлината на миналото. То е винаги отстрани на нас. От вътрешната страна|обърнато навън. Наопаки.

Малък филм за комуникацията и романтиката

Важно е не какво казваме, важни са знаците. Важно е как виждаме и откриваме, как търсим и реагираме в точния момент. Защото малките знаци са големите усмивки, защото как комуникираме, определя нашето бъдеще. Защото един поглед е повече от една дума...

И да, понякога ми се иска да работя в офис с много прозорци, гледащи към други такива...

You never know what's coming for you...

Една история, която истински разтърсва или по-скоро докосва, достига до най-тайните и скрити емоции на душата и личността. Напомня ми на чувството след Предай нататък, но е някак по-магично, по-забулено в тайнственост и приказен чар. Но също толкова болезнено реално. Сюжетът, колкото и странно да звучи, ми напомня на Форест Гъмп, но много по красив, по драматичен и романтичен. Музиката непрекъснато играе нежно по струните на емоциите, а танцовите стъпки тактуват ритъма на историята.
Филм за живота, който е различен и дава на всеки, но и отнема много. Приказка за върнатото време, което не е нищо повече от голямата мъка да изживееш и загубиш всичко отново...
А най-тъжното нещо е да губиш хората, винаги, макар да знаеш, че е неизбежно.
Толкова тъжен и същевременно красив... толкова нереален, а неповторимо истински. Сигурно, защото самият живот е безкрайно чудат, а всеки ден се убеждаваме, колко жестоко истински е.
Our lives are defined by opportunities, even the ones we miss.
Една история за остаряването, но не като трагедията на едно съществуване, а като откриване на извечни, непреходни истини за света, за хората и за пътя, който изминават.
Една история за една любов, която боли, но и носи най-голямата радост. Съдба, която си играе с чувства, емоции, мигове на блаженство и себеосъществяване. Една любов, която не може да остарее, която никога не е била млада или стара, но винаги е била там...защото Онази любов винаги е там, и винаги можем да я познаем. И призвани в битката с времето, когато надеждата е почти изчезнала в самосъжаление и болка се появява искрата...да продължиш...да опиташ отново...
For what it's worth: it's never too late or, in my case, too early to be whoever you want to be.
Животът тече и дори часовникът може да върви назад, просто защото трябва да се върнеш назад и да откриеш пропуснатите мигове, разминаването с живота. И ако имаш щастието, ако имаш силите и възможността да направиш всичко, да дадеш колкото притежаваш, за да достигнеш Нещото, да покориш върховете си, да осъществиш идеите и мечтите си.
There's no time limit, stop whenever you want. You can change or stay the same, there are no rules to this thing. We can make the best or the worst of it.
Старостта не е трагедия, трагедията е единствено разминаването на моментите. Не е страшно, че остаряваме, а че изпускаме момента...разминаваме се във времето и пространството, в търсенето на себе си...в търсенето на любовта, в преследването на мечтите си...и все пак... до последния миг...
You never know what's coming for you...

А аз, аз открих себе си... в няколко думи...
Препоръчвам горещо :-)

Есенно неделно

Неделя... и най-после истинска почивка. Неделя, а навън вали така сладко и спокойно. Обичам началото на есента...

Вратата на терасата е полуотворена и чувам нежното почукване на капките по покрива. След малко дъждът спира... но само за малко, може би, просто за да имаш време да чуеш собствените си мисли, после отново започва своята песен. А от компютъра звучи Led Zeppelin... може би най-подходящата музика за истински есенен ден, първи за тази година. Един красив ден, едновременно тъжен, но и някак успокояващо мил, красив, неповторим. А аз съм се увила в памучното одеяло и чета Стайнбек. Касотата на думите ме увлича, слива се идилично с пронизващите китари на Джими Пейдж и ритмичните удари на дъжда отвън. От леко открехнатата врата се носи аромата на току що изпечена домашна питка... и всичко е толкова, толкова хубаво.

Сякаш отново съм дете и съм вкъщи, сякаш няма грижи, болка, страдание. И всичко е така просто...

Жадувам да се прибера в края на седмицата, от много време насам наистина искам да бъда в моя дом, в моята стая... Жадувам да видя и Балкана, изпъстрен с всякакви цветове, естествена красота, щастие и едновременно тъга.

P.S. И да, ще има всички цветове и зелено и жълто и червено и кафяво и черно и сиво и златисто орнжево и дори синьо... защото есента е магьосница и може да рисува с всички бои, за да се роди отново светът през пролетта, за да можем да мечтаем отново...

А дъждът... той просто измива платното на художника, за да бъде новият свят по-чист, по-добър, по-вълнуващ и красив.

Най-хубавото лято...

Как можеш да познаеш, какво ще бъде лятото? Дали по прогнозата за времето или по плановете, които си правиш? Питал ли си се някога, кое е нещото, което прави едно лято незабравимо и неповторимо, истинско и вълшебно?

Тази година открих своя отговор, открих и хиляди нови неща, нови емоции, знания, места, изживявания ... и всичко това благодарение на хората ... на прекрасните хора, които срещнах, опознах и все още опознавам. Защото именно тези хора направиха лятото ми толкова красиво, сякаш божествено.

... но и нищо не започва от лятото, защото то е кулминация. Лятото е миг на наслада от достигнатото и завоюваното през времето преди него...лятото е щастливият безгрижен връх на живота – музика, приятели, море, вятър, широки усмивки и пътуване... малко дъжд и лека хрема за край, но всичко придружено от красота и приятни спомени...едно незабравимо, истински мое и наше лято...

* снимки Аз и Васи

и още отзиви от морето при Алфко, Васи, Кали, Роско и Симо

Beautiful day...beautiful life

Сега е сесийно време, ама не искам да пиша за изпити... мислех си да пиша за красота... красотата на топлия ден, на приятелството, на искреността, на живота, на света, та дори и на пътуването с 280...

Знаеш ли, с всеки ден откривам, че красотата не е в нещо необикновено харизматично, нещо рядко и неоткриваемо, красотата е в ежедневните неща, но погледнати от по-различен ъгъл, може би малко по-артистично.

Един дълъг ден, с много тичане, задачи и се чувствам супер скапана и в следващия момент, когато сядам в автобуса и Алекс ми дава едната слушалка на плеъра, отпускам се на рамото му и просто без да мисля се наслаждавам на музиката, на мига. Затворила съм очи, но слънцето сякаш нарочно от време на време се стрелва върху клепачите ми, за да ме събуди от леката дрямка, предполагам, за да не си изпусна спирката. И така приятно съм се отпуснала, усещам приятелското рамо на Алекс, нежната музика на Блис и лекото подухване от няколкото отворени прозореца...и сякаш това не е същият кофти дълъг ден.

Пътувам 30-40 минути до вкъщи и дори не слизам на моята спирка, просто когато се чувстваш наистина добре, не искаш всичко това да свърши... понякога е по-приятно да пътуваш, отколкот да пристигаш... но ето, че трябва да се събудя, да слизам и през ума ми минава мисълта, че всичко свършва... едно ръкостискане, целувка за довиждане и вече съм отново на крака, приземена от едно около 30минутно политане извън напрегнатия ден, извън бързането, тичането и надпреварата със света... И вървейки от спирката към вкъщи съм усмихната, по-освежена, по-щастлива, по-красива... а пък минавам и през парка, което също си е още едно удоволствие. А сега е пролет и всичко е зелено или шарено, влюбено и разцъфнало, всичко е живо и красиво. И животът е красив, просто трябва да има някой да ти го покаже, някой, на който да можеш опреш рамо в автобуса, някой който да ти се обади вечерта и да те пита как си, да ти разкаже за своя красив ден, някой, който просто да бъде до теб, независимо приятел, любим, колега, родител... някой, с когото да споделиш, кое за теб е било красиво през деня.

/Снимката не е от същият този ден, но е от едно също толкова красиво пътуване до Бладоевград през май./

Какво може да направи един ден красив?

Ден като всеки друг, ден, който обаче е красив. Ден, в който не се дразниш на градския транспорт, на прахоляка по улиците, на жегата, на лошите хора...на живота. Ден, в който си щастлив.

Какво може да те накара да се почувстваш така?

Едно дълго чакано писмо, добър приятел, прибрал се вкъщи от далеч, един сърдечен комплимент или искрена усмивка на непознат в автобуса. Една градина с рози и мирис на липа, една прекрасна песен, разрошена коса от лек ветрец.

И денят е пак обикновен, но и някак по-красив...