Важно е не какво казваме, важни са знаците. Важно е как виждаме и откриваме, как търсим и реагираме в точния момент. Защото малките знаци са големите усмивки, защото как комуникираме, определя нашето бъдеще. Защото един поглед е повече от една дума...
И да, понякога ми се иска да работя в офис с много прозорци, гледащи към други такива...
Една история, която истински разтърсва или по-скоро докосва, достига до най-тайните и скрити емоции на душата и личността. Напомня ми на чувството след Предай нататък, но е някак по-магично, по-забулено в тайнственост и приказен чар. Но също толкова болезнено реално. Сюжетът, колкото и странно да звучи, ми напомня на Форест Гъмп, но много по красив, по драматичен и романтичен. Музиката непрекъснато играе нежно по струните на емоциите, а танцовите стъпки тактуват ритъма на историята. Филм за живота, който е различен и дава на всеки, но и отнема много. Приказка за върнатото време, което не е нищо повече от голямата мъка да изживееш и загубиш всичко отново... А най-тъжното нещо е да губиш хората, винаги, макар да знаеш, че е неизбежно. Толкова тъжен и същевременно красив... толкова нереален, а неповторимо истински. Сигурно, защото самият живот е безкрайно чудат, а всеки ден се убеждаваме, колко жестоко истински е. Our lives are defined by opportunities, even the ones we miss. Една история за остаряването, но не като трагедията на едно съществуване, а като откриване на извечни, непреходни истини за света, за хората и за пътя, който изминават. Една история за една любов, която боли, но и носи най-голямата радост. Съдба, която си играе с чувства, емоции, мигове на блаженство и себеосъществяване. Една любов, която не може да остарее, която никога не е била млада или стара, но винаги е била там...защото Онази любов винаги е там, и винаги можем да я познаем. И призвани в битката с времето, когато надеждата е почти изчезнала в самосъжаление и болка се появява искрата...да продължиш...да опиташ отново... For what it's worth: it's never too late or, in my case, too early to be whoever you want to be. Животът тече и дори часовникът може да върви назад, просто защото трябва да се върнеш назад и да откриеш пропуснатите мигове, разминаването с живота. И ако имаш щастието, ако имаш силите и възможността да направиш всичко, да дадеш колкото притежаваш, за да достигнеш Нещото, да покориш върховете си, да осъществиш идеите и мечтите си. There's no time limit, stop whenever you want. You can change or stay the same, there are no rules to this thing. We can make the best or the worst of it. Старостта не е трагедия, трагедията е единствено разминаването на моментите. Не е страшно, че остаряваме, а че изпускаме момента...разминаваме се във времето и пространството, в търсенето на себе си...в търсенето на любовта, в преследването на мечтите си...и все пак... до последния миг... You never know what's coming for you...
А аз, аз открих себе си... в няколко думи... Препоръчвам горещо :-)
Понякога пиша, за да изразя себе си... да кажа това, което не мога да изрека. Пиша писма до хората, на които искам да кажа нещо, а ме е страх да го направя. И гадното е, че това не са гневни писма, а любовни писма... писма мечти... Дали някой, някога ще ги намери, дали ще иска да ги прочете...
Още едно писмо... сигурно и то ще остане непрочетено... или поне за сега... Просто не е точното време...
Има нощи, в които не можеш просто да заспиш. Има нощи, в които мислиш и знаеш, че нищо няма да се промени и утре и след ден и след месец...
Когато искаш нещо силно, а знаеш че не можеш да го имаш. Не можеш да го искаш сега, не можеш. Нямаш право, защото то е чуждо и все пак продължаваш да го искаш.
Когато обичаш и просто забравят да отвърнат на чувствата ти. Когато си сам и него го няма. Когато не можеш да споделиш, защото ще нараниш.
Тогава можеш единствено да опиташ да продължиш…да опиташ да бъдеш щастлив в малките моменти, да опиташ да намериш ново слънце, да опиташ да бъдеш и сам…
Какъв ден е 1 юли? Джулай? Празник на слънцето? ... или просто 183-ят ден от годната, точно по средата, защото след него остават още точно толкова - 183... Но аз не искам да ти разказвам за 1 юли, защото всеки си има свой 1 юли, свои спомени свързани с посрещането на слънцето рано сутринта, с поздрава към новия ден... към бъдещето...
Искам да ти разкажа за едно слънчице, едно слънце, което е изгряло преди 20 години на тази дата и което си отиде по най-нелепия начин преди година и малко, отново на един празник - на празника на любовта 14 февруари...
На първи юли тази година Йоли щеше да навърши 20 години...но тя ще остане завинаги на 18...просто, защото се влюби в неподходящ човек.
В момента ми е трудно да пиша, както ми беше трудно да осъзная случилото се преди година и половина, защото това момиче беше невероятно кълбо от енергия, положителна енергия, която без жал раздаваше на хората около себе си. И в един миг тази енергия просто изчезва и ти оставаш в тъмното, в мъката и болката от тъпото „ЗАЩО”. Но оставайки в тъмното имаш възможност да видиш много неща, неща, на които иначе не обръщаш внимание,за които не се замисляш или не забелязваш...
Да живееш пълнокръвно, да показваш обич на повече хора, да бъдеш импулсивен в любовта, да оставиш следа, да бъдеш човек, да създаваш красота в мислите на хората, да бъдеш добър, да живееш сега... за мига...защото това е единственият живот, единственият, който помним, единственият, който имаме...
Това именно искаше да ни каже Йоли през целия си живот... да бъдем истински и да живеем пълноценно, да се усмихваме повече, да бъдем щастливи, защото не знаем, колко дълго може да продължи това ...
„Живей сега...” са нейни думи и когато мисля над това все повече осъзнавам, колко много е иронията във всичко около нас...Да, иронията е пълна, защото за убиеца наказанието не е толкова тежко, колкото за майката, защото той ще живее (само 9 години в затвора и после пак е свободен), а тя-Йоана - няма, освен в спомените на своите роднини и приятели, спомени, които избледняват с всяка година, всеки ден...Иронията е в това, че любовта трябва да ражда живот, красота и доброта, а не да носи смърт и тъга. Иронията е в това, че качествените хора попадат на боклуци, че в един единствен миг, едно малко парче олово може да прекрати един живот толкова лесно... Ирония е, но явно такъв е живота...
И въпреки всичко днес е празник на слънцето, днес е празник и на Йоли, празник на живота, който трябва да живеем и заради нея и заради всички други деца, отишли си така нелепо...
Просто трябва да раздаваме повече обич, но обич, която прави хората добри, която не наранява и не убива, обич, която вдъхновява и твори...обич, каквато заслужаваше и Йоли.
Мислех си, че съм смела или поне ще бъда в този момент. Мислех си, че ще ми е лесно просто да обърна страницата, да те забравя, да забравя чувствата си, да превъзмогна себе си ... Но както винаги не става така, както искаме...и аз излъгах...само, за да не се наранявам, за да опитам да те имам без да те насилвам, без да искам нищо от теб ...
Любовта, която не е ... е опияняваща и вечна.
