Invictus

Уилям Ърнест Хенли е английски поет, роден 1849 година. От 12 годишен страда от костна туберколоза, заради която е ампутиран левият му крак до коляното някъде през 1865-69 . Въпреки това Хенли завършва Оксфорд през 1867 година. В следващите 8 години, докато се опитва да изгради кариера на журанлист, често прекарва много време по болниците, защото се влошава остро и десният му крак. Когато лекарите заявяват, че единственият начин да спасят живота му е да ампутират крака, Хенли е непреклонен. Подлага се на експериментално лечение, което го възстановява частично, но все пак спасява десния му крак. Изписан е през 1875 г. и въпреки недъга си води активен живот, доживявайки до 53-годишна възраст.

Докато е в болницата Хенли пише, и в последствие издава, стихосбирка, наречена “В болницата” (In Hospital). Стихотворението "Invictus" (“Непобедим” от латински) е част от нея, написано е в болничното легло през 1875 г. То става и най-известното му стихотворение, превърнало се във вдъхновение за мнозина през годините след това.

"Invictus" е любимото стихотворение на Нелсън Мандела, което той често чете, докато е в затвора в продължение на 27 години.

Със същото име има създаден и брилянтен филм на КлинтИстууд от 2009, с участието на Морган Фрийман и Мат Деймън в главните роли, който пресъздава истинските събития, довели през 1995 до първо място за отбора на ЮАР на световното първенство по ръгби, след като всички отписват отбора още в квалификациите, след като държавата е все още разкъсана между черни и бели и едва ли не е пред гражданска война.

Защо обаче пиша всичко това – защото всичко, което се случваше вчера около националния отбор по волейбол е толкова абсурдно и неприятно, че искрено ме кара да се ядосвам много повече, отколкото в събота, когато свърши мача и бяхме тотално разбити в четвъртия гейм... и странно или не, се сетих точно за този поет, това стихотворение и този филм.

Защото е много лесно да се пречупиш, лесно е да вземеш популистко решение, лесно е да избереш най-бързия и импулсивен път – няма човек, няма проблем... (това май беше друг управляващ, но както знаем историята обича да си прави шеги, а често пъти се и гаври с хората.)

Лесно е да се говориш и да се радваш, когато побеждаваш, но не и когато си загубил... никога не е лесно да признаеш грешките, да намериш верния път и правилното решение, но именно в тези решения и в тези моменти се познават големите мениджъри и техните отбори. Клише е, но е точно така. И да, тук не говоря за треньора, а за онзи и онези взели решението да махнат треньора след една загуба, преди един много важен период на подготовка за следваща квалификация, преди Олимпиада и Световна лига...

Защото отборът е жив организъм, чиито части са свързани и споени/тренирани по начин, който да работи като един. Затова и отборните спортове са много по-предизвикателни за всеки от своите членове, за своя треньор, дори за своите фенове. Защото всички са част от едно!

Учила съм малко психология, чела съм малко повече и всеки ден работя с хора, и се питам, толкова ли е трудно да се помисли, че ако отрежеш съставна част от един организъм, това директно би повлияло на другите, че отстраняването на треньора на един отбор, би повлияло на неговото представяне, самочувствие, спокойстие, само след едно спъване, малко преди голямото състезание. Трудно ли е да се помисли, че загубата за тези момчета е в пъти по-голяма, отколкото за всеки един от нас, които цял ден си чешем езиците с тях, че те я преживяват много по-лично и дълбоко, а всички негативни реакции могат да рефлектират директно върху играта им...

Вярвам, че един отбор освен в тренировките, се създава в доверието, в общата цел и вярата в нея, и не на последно място в положителната енергия, която събира – вътре в себе си, от атмосферата в залата, от всички фенове пред телевизорите, във фейсбук или по форумите, от всякакви шефчета, директори и федерации.

И именно върху тази положителна енергия трябва да се съсредоточим ние, не върху празно критикарство и импулсивни решения за рокади на треньори, да оставим тези момчета като професионалисти и техния екип да направят изводите от своите грешки, да намерят път да бъдат непобедими следващия път, по-уверени в своите възможности, по-усмихнати и нахъсани. Защото те го могат, просто трябва да го повярват.

Тази събота за първи път заведохме малкия ми братовчед на волейболен мач, след като цял ден се молеше на кака си да му преотстъпи своя билет. За това дете този ден беше специален, истински празник с боядисано лице, свирки, тромби, много викане и силна подкрепа.

Макар и да не победихме, вярвам, че успяхме да създадем един нов истински фен, който ще се научи да подкрепя своя отбор и в трудните моменти. Това му казахме и след загубата, че е важно никога да не си тръгваш преди последния съдийски сигнал и да не спираш да подкрепяш и да вярваш в своя отбор. Това е твоята роля, твоята задача в мача.

Спортът не е просто зрелище за народа, не е и машина за изкарване на пари, спотрът е вдъхновение и надежда.
В своята най-висша форма спортът и спортистите, надминават обсега на човешките възприятия и ни напомнят, че дори и победения може да намери в себе си величие, достойно за избрани. И тази магия се предава директно на феновете като част от организма. Величието на нашия отбор е наше величие, неговото падение е наше падение, именно затова и трябва ние също да бъдем силни, да подкрепяме този отбор до край и да не се оставяме на дребните интриги и кръчмарски сметки на хора, забравили истинския смисъл на спорта, истинското удоволствие от играта. 

Обичам този спорт и вярвам в този отбор и знам, че има много скрито величие в него. Все още има магия и в прашката на Давид.

Invictus

Out of the night that covers me,

Black as the Pit from pole to pole,

I thank whatever gods may be

For my unconquerable soul.

In the fell clutch of circumstance

I have not winced nor cried aloud.

Under the bludgeonings of chance

My head is bloody, but unbowed.

Beyond this place of wrath and tears

Looms but the Horror of the shade,

And yet the menace of the years

Finds, and shall find, me unafraid.

It matters not how strait the gate,

How charged with punishments the scroll.

I am the master of my fate:

I am the captain of my soul.

William Ernest Henley

Коледа и специалните хора

Коледа е времето за специалните хора. В един смисъл, защото на Коледа е хубаво да си точно с тях. С тези, които те карат да се усмихваш, да се чувстваш силен, тези, които обичаш, тези, без които не можеш.

Коледа е времето за специалните хора. В един друг смисъл времето, когато разбираш, колко специален си ти самият. Усмивките на другите, силата и вдъхновението, които ти дават, това колко те обичат и дали те обичат, как те подкрепят и как не могат без теб.

Коледа е времето, когато ни става най-носталгично за хората, които не са близо до нас и не могат да споделят красотата на пухкавия сняг и цветните лампички, уюта на камината вкъщи и топлината на специалния празник.

Коледа е времето, когато много хора купуват подаръци... не само за специалните хора, а за всички.

Не съм сигурна дали това е правилно. Подаръците се подаряват, когато искаш да кажеш едно специално благодаря на един специален човек за теб. Защото подаръци се правят, когато искаш да подариш, а не когато трябва да подариш.

Затова тази година ще кажа специалното благодаря само на своите специални хора, тези които обичам, които ме вдъхновяват, разбират и приемат с всичките ми грешки и бели.
Защото една покупка не означава нищо, когато няма опаковка, усмивка, благодаря...

Весела Коледа!

photo by ranczandras

За началото на септември

Мразя дни като днешния - очакваш нещо да започне хубаво, нов месец, нови надежди, нови цели, но в един момент всичко се скапва. И в този ден няма какво да правиш. Няма с кого да го правиш. А и вече лятото толкова ми е омръзнало (тук най-вероятно някой ще ме сметне за луда). Но всъщност аз никога не съм обичала края на лятото, всичко интересно и ценно вече е свършило, мислиш си че правиш нещо, а всъщност само запълваш времето – с нищо... Да, поне имаш време за четене, но и това омръзва.

Чувствам се тъпо, защото дори и да се настройвам за нещо приятно през деня винаги се случва така, че нещо не е както трябва, нещо ти съсипва и настроение и желание и всичко. Или както е казал Чарлз Буковски ; 'There will always be something to ruin our lives. It all depends on what or which finds us first. You're always ripe and ready to be taken.'

И в повечето случаи това е нещо малко, нещо, което човека до теб никога няма да разбере и види, някоя дребна постъпка или неволен жест. А аз не съм от тези, които си казват... Сега само най-много да си помрънкам, но пак хората, за които става дума няма да разберат... и после майка ми ми казва, че не съм мислела за другите...

И все пак имам надежда за септември и даже мисля да го кръстя „месеца на подаръците”. И причината не защото аз ще получавам подаръци, напротив подаръците ще са за другите... Дори и да звучи парадоксално предпочитам този вариант и хората, които ме познават знаят много добре това.

Септември е месец на подаръците и подаръците ще бъдат много и наистина уникални, подаръците ще бъдат от сърце, ще бъдат неочаквани и се надявам да бъдат оценени... Може би това ще направи месеца истински хубав. Може би така ще успея да променя настроението от първия ден. И така – септември е маратон на празниците, който започва на 3ти, така че стискай палци. Своевременно ще те уведомявам за събитията, защото ще е наистина интересно. И пак, септември си е септември, носталгия по-хубавите моменти от лятото и надежда за една прекрасна есен...някакъв междинен период на равносметки и нови мечти, просто трябва да запълня времето с нещо полезно и да не съжалявам за свободното време. И още нещо, денят не е свършил, има време за нещо наистина хубаво...

Опити

Има нощи, в които не можеш просто да заспиш. Има нощи, в които мислиш и знаеш, че нищо няма да се промени и утре и след ден и след месец...

Когато искаш нещо силно, а знаеш че не можеш да го имаш. Не можеш да го искаш сега, не можеш. Нямаш право, защото то е чуждо и все пак продължаваш да го искаш.

Когато обичаш и просто забравят да отвърнат на чувствата ти. Когато си сам и него го няма. Когато не можеш да споделиш, защото ще нараниш.

Тогава можеш единствено да опиташ да продължиш…да опиташ да бъдеш щастлив в малките моменти, да опиташ да намериш ново слънце, да опиташ да бъдеш и сам…

В памет на едно слънчице

Какъв ден е 1 юли? Джулай? Празник на слънцето? ... или просто 183-ят ден от годната, точно по средата, защото след него остават още точно толкова - 183... Но аз не искам да ти разказвам за 1 юли, защото всеки си има свой 1 юли, свои спомени свързани с посрещането на слънцето рано сутринта, с поздрава към новия ден... към бъдещето...

Искам да ти разкажа за едно слънчице, едно слънце, което е изгряло преди 20 години на тази дата и което си отиде по най-нелепия начин преди година и малко, отново на един празник - на празника на любовта 14 февруари...

На първи юли тази година Йоли щеше да навърши 20 години...но тя ще остане завинаги на 18...просто, защото се влюби в неподходящ човек.

В момента ми е трудно да пиша, както ми беше трудно да осъзная случилото се преди година и половина, защото това момиче беше невероятно кълбо от енергия, положителна енергия, която без жал раздаваше на хората около себе си. И в един миг тази енергия просто изчезва и ти оставаш в тъмното, в мъката и болката от тъпото „ЗАЩО”. Но оставайки в тъмното имаш възможност да видиш много неща, неща, на които иначе не обръщаш внимание,за които не се замисляш или не забелязваш...

Да живееш пълнокръвно, да показваш обич на повече хора, да бъдеш импулсивен в любовта, да оставиш следа, да бъдеш човек, да създаваш красота в мислите на хората, да бъдеш добър, да живееш сега... за мига...защото това е единственият живот, единственият, който помним, единственият, който имаме...

Това именно искаше да ни каже Йоли през целия си живот... да бъдем истински и да живеем пълноценно, да се усмихваме повече, да бъдем щастливи, защото не знаем, колко дълго може да продължи това ...

„Живей сега...” са нейни думи и когато мисля над това все повече осъзнавам, колко много е иронията във всичко около нас...Да, иронията е пълна, защото за убиеца наказанието не е толкова тежко, колкото за майката, защото той ще живее (само 9 години в затвора и после пак е свободен), а тя-Йоана - няма, освен в спомените на своите роднини и приятели, спомени, които избледняват с всяка година, всеки ден...Иронията е в това, че любовта трябва да ражда живот, красота и доброта, а не да носи смърт и тъга. Иронията е в това, че качествените хора попадат на боклуци, че в един единствен миг, едно малко парче олово може да прекрати един живот толкова лесно... Ирония е, но явно такъв е живота...

И въпреки всичко днес е празник на слънцето, днес е празник и на Йоли, празник на живота, който трябва да живеем и заради нея и заради всички други деца, отишли си така нелепо...

Просто трябва да раздаваме повече обич, но обич, която прави хората добри, която не наранява и не убива, обич, която вдъхновява и твори...обич, каквато заслужаваше и Йоли.

Beautiful day...beautiful life

Сега е сесийно време, ама не искам да пиша за изпити... мислех си да пиша за красота... красотата на топлия ден, на приятелството, на искреността, на живота, на света, та дори и на пътуването с 280...

Знаеш ли, с всеки ден откривам, че красотата не е в нещо необикновено харизматично, нещо рядко и неоткриваемо, красотата е в ежедневните неща, но погледнати от по-различен ъгъл, може би малко по-артистично.

Един дълъг ден, с много тичане, задачи и се чувствам супер скапана и в следващия момент, когато сядам в автобуса и Алекс ми дава едната слушалка на плеъра, отпускам се на рамото му и просто без да мисля се наслаждавам на музиката, на мига. Затворила съм очи, но слънцето сякаш нарочно от време на време се стрелва върху клепачите ми, за да ме събуди от леката дрямка, предполагам, за да не си изпусна спирката. И така приятно съм се отпуснала, усещам приятелското рамо на Алекс, нежната музика на Блис и лекото подухване от няколкото отворени прозореца...и сякаш това не е същият кофти дълъг ден.

Пътувам 30-40 минути до вкъщи и дори не слизам на моята спирка, просто когато се чувстваш наистина добре, не искаш всичко това да свърши... понякога е по-приятно да пътуваш, отколкот да пристигаш... но ето, че трябва да се събудя, да слизам и през ума ми минава мисълта, че всичко свършва... едно ръкостискане, целувка за довиждане и вече съм отново на крака, приземена от едно около 30минутно политане извън напрегнатия ден, извън бързането, тичането и надпреварата със света... И вървейки от спирката към вкъщи съм усмихната, по-освежена, по-щастлива, по-красива... а пък минавам и през парка, което също си е още едно удоволствие. А сега е пролет и всичко е зелено или шарено, влюбено и разцъфнало, всичко е живо и красиво. И животът е красив, просто трябва да има някой да ти го покаже, някой, на който да можеш опреш рамо в автобуса, някой който да ти се обади вечерта и да те пита как си, да ти разкаже за своя красив ден, някой, който просто да бъде до теб, независимо приятел, любим, колега, родител... някой, с когото да споделиш, кое за теб е било красиво през деня.

/Снимката не е от същият този ден, но е от едно също толкова красиво пътуване до Бладоевград през май./

Какво може да направи един ден красив?

Ден като всеки друг, ден, който обаче е красив. Ден, в който не се дразниш на градския транспорт, на прахоляка по улиците, на жегата, на лошите хора...на живота. Ден, в който си щастлив.

Какво може да те накара да се почувстваш така?

Едно дълго чакано писмо, добър приятел, прибрал се вкъщи от далеч, един сърдечен комплимент или искрена усмивка на непознат в автобуса. Една градина с рози и мирис на липа, една прекрасна песен, разрошена коса от лек ветрец.

И денят е пак обикновен, но и някак по-красив...

За Дните, за мечтите и смисъла от такива събития

"I ain't gonna be just a face in the crowd
You're gonna hear my voice
When I shout it out loud"

Вчера завършиха Дните на Свободното слово, моите първи Дни, една седмица, през която наистина се почувствах добре, почувствах се пълноценна, почувствах, че правя нещо истинско и добро, нещо полезно и важно. Защото именно вчера, след като свърши всичко, някой каза „Благодаря ви, хора. Тази инициатива е наистина много хубава. Много ми хареса.” И това е нещото, което ме накара да се усмихна, да бъда доволна от избора, че съм на това място, с тези хора.

Дните за мен не бяха просто една седмица в която помагах, те бяха истинско изживяване, една сбъдната мечта да бъда човека, който искам да бъда. В тези няколко дни имаше толкова много и сякаш в една седмица изживях повече отколкото през последните 4 месеца. Защото вдъхновението, което ми дадоха тези 5 дни е наистина нещо истинско, нещо, което търся отдавна. Емоцията по създаването на едно събитие, досега до хората, усещането на тяхното задоволство, че поне една вечер са посветили на нещо смислено, че са си прекарали добре, че са научили нещо ново, или че по някакъв начин си ги подтикнал да мислят по-свободно за себе си и за света, е нещо неописуемо. Но то може да се види в очите на всички хора, с които направихме тази седмица факт – Симо и Калина, Алекс и Роско, Вида и Невена, Криси и Хинки, Сиси и Ицо, Марианка и Еми. В очите на тези хора аз виждах през цялото време пламък, блясък на мечти, да промениш или поне да направиш опит за промяна. Да дадеш на студентите, нещо от което имат нужда, да им дадеш вдъхновение или поне тема за размисъл. Да ги събудиш от апатията, да ги направиш активни, да бъдат творци на времето, в което живеем, а не пионки на системата. Това може би е по-трудният, по-обърканият и несигурен път, но това е верният път.

Защото не е достатъчно да се носиш по течението и да следваш някакъв предначертан път - от времето, от обществото или мястото. Смисълът на живота е в отклоненията, в страничните пътечки, които самият ти ще направиш, новите пътища, които след време ще вдъхновят някой друг след теб да създаде свои пътечки.

Да правиш добро е заразно, да си активен е пристрастяващо, но да бъдеш Някой, който е такъв, обаче е избор. Или както каза вчера Слав – „Някои живеят просто защото са родени”, а аз ще допълня, че има и други, които са родени, за да живеят и да събуждат живота в другите. И аз искам да съм от вторите, затова именно участвах в Дните на свободното слово, затова искам да дойдеш и ти другата година, затова искам да има повече такива инициативи.

Просто си помисли...сега е времето, когато можем да мечтаем истински и дори мечтите ни да не се сбъднат напълно, те ще имат ефект върху друг, който ще ги направи реалност след време. Затова бъди активен, имай смелостта да мечтаеш и да изричаш свободно мечтите си, бъди бунтар и новатор, бъди създател, бъди човек, който живее истински и пълноценно.