Неделя... и най-после истинска почивка. Неделя, а навън вали така сладко и спокойно. Обичам началото на есента...
Вратата на терасата е полуотворена и чувам нежното почукване на капките по покрива. След малко дъждът спира... но само за малко, може би, просто за да имаш време да чуеш собствените си мисли, после отново започва своята песен. А от компютъра звучи Led Zeppelin... може би най-подходящата музика за истински есенен ден, първи за тази година. Един красив ден, едновременно тъжен, но и някак успокояващо мил, красив, неповторим. А аз съм се увила в памучното одеяло и чета Стайнбек. Касотата на думите ме увлича, слива се идилично с пронизващите китари на Джими Пейдж и ритмичните удари на дъжда отвън. От леко открехнатата врата се носи аромата на току що изпечена домашна питка... и всичко е толкова, толкова хубаво.
Сякаш отново съм дете и съм вкъщи, сякаш няма грижи, болка, страдание. И всичко е така просто...
Жадувам да се прибера в края на седмицата, от много време насам наистина искам да бъда в моя дом, в моята стая... Жадувам да видя и Балкана, изпъстрен с всякакви цветове, естествена красота, щастие и едновременно тъга.
P.S. И да, ще има всички цветове и зелено и жълто и червено и кафяво и черно и сиво и златисто орнжево и дори синьо... защото есента е магьосница и може да рисува с всички бои, за да се роди отново светът през пролетта, за да можем да мечтаем отново...
А дъждът... той просто измива платното на художника, за да бъде новият свят по-чист, по-добър, по-вълнуващ и красив.
