Това вдъхновение е истинското геройство

Мислех си да пиша какво е за мен волейбола и как успях да наследя тази сладка страст към играта от баща ми.

Мислех си да пиша колко много се наслаждавам на емоцията, която ми носи и как се вдетиниявам, когато гледам мачове.

Мислех си да пиша колко е важно да имаме такива хубави хора за ролеви модели, защото освен страхотни спортисти, тези момчета са и страхотни хора. Знам!

Мислех си да пиша колко символично важни са тези победи, колко много не само радват, но и вдъхновяват децата да се занимават със спорт.

Мислех си да пиша колко много искам тези победи да бъдат само началото към страхотни неща за този спорт у нас - сега, утре и след 10 години.

Мислех си да пиша, че в това грозно и пошло време, което ни задушава с купища малки хора с малки души, които се опитват да ни смачкат, все пак има шанс за качествените хора да успеят да постигнат своите мечти – с много работа, с много битки, с много упоритост и старание. Въпреки всички тези малки и алчни хора, въпреки скандалите, жълтите вестници, жлъчните коментари и всички невярващи.

Накрая обаче ще напиша само колко много вярвам, че спортът в най-чистата си форма, е една от най-вдъхновяващите метафори на живота и тези момчета го доказват толкова силно всеки път.

Защото именно спортът ни носи онази надежда, че щом едно обикновено момче от село Ресилово може да бъде един от най-големите волейболисти днес, хиляди да скандират неговото име и да бъде истински Герой по целия свят, то вероятно всеки от нас може да постигне своите лични геройства.

Това вдъхновение е истинското геройство, магия, която прави всички нас по-добри!

Каквото и да се случи следващите два мача, тези момчета са нашите големи герои и трябва да ги подкрепяме въпреки всичко.

Invictus

Уилям Ърнест Хенли е английски поет, роден 1849 година. От 12 годишен страда от костна туберколоза, заради която е ампутиран левият му крак до коляното някъде през 1865-69 . Въпреки това Хенли завършва Оксфорд през 1867 година. В следващите 8 години, докато се опитва да изгради кариера на журанлист, често прекарва много време по болниците, защото се влошава остро и десният му крак. Когато лекарите заявяват, че единственият начин да спасят живота му е да ампутират крака, Хенли е непреклонен. Подлага се на експериментално лечение, което го възстановява частично, но все пак спасява десния му крак. Изписан е през 1875 г. и въпреки недъга си води активен живот, доживявайки до 53-годишна възраст.

Докато е в болницата Хенли пише, и в последствие издава, стихосбирка, наречена “В болницата” (In Hospital). Стихотворението "Invictus" (“Непобедим” от латински) е част от нея, написано е в болничното легло през 1875 г. То става и най-известното му стихотворение, превърнало се във вдъхновение за мнозина през годините след това.

"Invictus" е любимото стихотворение на Нелсън Мандела, което той често чете, докато е в затвора в продължение на 27 години.

Със същото име има създаден и брилянтен филм на КлинтИстууд от 2009, с участието на Морган Фрийман и Мат Деймън в главните роли, който пресъздава истинските събития, довели през 1995 до първо място за отбора на ЮАР на световното първенство по ръгби, след като всички отписват отбора още в квалификациите, след като държавата е все още разкъсана между черни и бели и едва ли не е пред гражданска война.

Защо обаче пиша всичко това – защото всичко, което се случваше вчера около националния отбор по волейбол е толкова абсурдно и неприятно, че искрено ме кара да се ядосвам много повече, отколкото в събота, когато свърши мача и бяхме тотално разбити в четвъртия гейм... и странно или не, се сетих точно за този поет, това стихотворение и този филм.

Защото е много лесно да се пречупиш, лесно е да вземеш популистко решение, лесно е да избереш най-бързия и импулсивен път – няма човек, няма проблем... (това май беше друг управляващ, но както знаем историята обича да си прави шеги, а често пъти се и гаври с хората.)

Лесно е да се говориш и да се радваш, когато побеждаваш, но не и когато си загубил... никога не е лесно да признаеш грешките, да намериш верния път и правилното решение, но именно в тези решения и в тези моменти се познават големите мениджъри и техните отбори. Клише е, но е точно така. И да, тук не говоря за треньора, а за онзи и онези взели решението да махнат треньора след една загуба, преди един много важен период на подготовка за следваща квалификация, преди Олимпиада и Световна лига...

Защото отборът е жив организъм, чиито части са свързани и споени/тренирани по начин, който да работи като един. Затова и отборните спортове са много по-предизвикателни за всеки от своите членове, за своя треньор, дори за своите фенове. Защото всички са част от едно!

Учила съм малко психология, чела съм малко повече и всеки ден работя с хора, и се питам, толкова ли е трудно да се помисли, че ако отрежеш съставна част от един организъм, това директно би повлияло на другите, че отстраняването на треньора на един отбор, би повлияло на неговото представяне, самочувствие, спокойстие, само след едно спъване, малко преди голямото състезание. Трудно ли е да се помисли, че загубата за тези момчета е в пъти по-голяма, отколкото за всеки един от нас, които цял ден си чешем езиците с тях, че те я преживяват много по-лично и дълбоко, а всички негативни реакции могат да рефлектират директно върху играта им...

Вярвам, че един отбор освен в тренировките, се създава в доверието, в общата цел и вярата в нея, и не на последно място в положителната енергия, която събира – вътре в себе си, от атмосферата в залата, от всички фенове пред телевизорите, във фейсбук или по форумите, от всякакви шефчета, директори и федерации.

И именно върху тази положителна енергия трябва да се съсредоточим ние, не върху празно критикарство и импулсивни решения за рокади на треньори, да оставим тези момчета като професионалисти и техния екип да направят изводите от своите грешки, да намерят път да бъдат непобедими следващия път, по-уверени в своите възможности, по-усмихнати и нахъсани. Защото те го могат, просто трябва да го повярват.

Тази събота за първи път заведохме малкия ми братовчед на волейболен мач, след като цял ден се молеше на кака си да му преотстъпи своя билет. За това дете този ден беше специален, истински празник с боядисано лице, свирки, тромби, много викане и силна подкрепа.

Макар и да не победихме, вярвам, че успяхме да създадем един нов истински фен, който ще се научи да подкрепя своя отбор и в трудните моменти. Това му казахме и след загубата, че е важно никога да не си тръгваш преди последния съдийски сигнал и да не спираш да подкрепяш и да вярваш в своя отбор. Това е твоята роля, твоята задача в мача.

Спортът не е просто зрелище за народа, не е и машина за изкарване на пари, спотрът е вдъхновение и надежда.
В своята най-висша форма спортът и спортистите, надминават обсега на човешките възприятия и ни напомнят, че дори и победения може да намери в себе си величие, достойно за избрани. И тази магия се предава директно на феновете като част от организма. Величието на нашия отбор е наше величие, неговото падение е наше падение, именно затова и трябва ние също да бъдем силни, да подкрепяме този отбор до край и да не се оставяме на дребните интриги и кръчмарски сметки на хора, забравили истинския смисъл на спорта, истинското удоволствие от играта. 

Обичам този спорт и вярвам в този отбор и знам, че има много скрито величие в него. Все още има магия и в прашката на Давид.

Invictus

Out of the night that covers me,

Black as the Pit from pole to pole,

I thank whatever gods may be

For my unconquerable soul.

In the fell clutch of circumstance

I have not winced nor cried aloud.

Under the bludgeonings of chance

My head is bloody, but unbowed.

Beyond this place of wrath and tears

Looms but the Horror of the shade,

And yet the menace of the years

Finds, and shall find, me unafraid.

It matters not how strait the gate,

How charged with punishments the scroll.

I am the master of my fate:

I am the captain of my soul.

William Ernest Henley

Дни на свободното слово 2009

Една година след първите дни на свободното слово, в които аз взех участие, с нетърпение очаквам следващата седмица, когато ще се случи отново тази вълшебна седмица.
Сигурно вълшебна за някои звучи прекалено силно, но вероятно и амбициите на всички нас, които взехме участие в подготовката на дните ще ви се сторят прекалено големи. Но аз не мисля така. Защото седмицата наистина е вълшебна и сега ще ви кажа защо, защото за една седмица, за 3 дни, за няколко часа в иначе студено академичната аудитория можеш да откриеш неща, които да променят живота ти.
И не, не преувеличавам. Защото тези Дни вече промениха моя. Защото гостите, темите, идеята на самите дни е да правят точно това, да променят, да пораждат размисли, да търсят активност, да търсят надеждата за по-доброто бъдеще, за по-добрия живот.
Дните на свободното слово не са дни само на свободното изразяване, място, където свободно можеш да говориш за свобода на словото, за свободата въобще. Те са нещо повече и вярвам ще бъдат нещо повече и занапред. Защото тези дни са всъщност дни на активността, на мечтите, които пораждат други мечти. Тези дни са мечтата за сбъдването на мечтите. Тези дни са за борбата и за трудностите, но и за красотата на постижението.
Много често познати ме питат защо се занимаваш, какво печелиш, та на теб не ти плащат...
Но всъщност аз печеля много, печеля онзи поглед в очите на хората в аудиторията, когато тръгвайки си след поредната дискусия знаят, че са получили надеждата и вдъхновението, което да ги кара да бъдат по-добри, по-свободни, по-глобални в своите мисли и действия.
Дните не са просто студентска инициатива, проект към CV-то на организаторите или една вечер в университета. Дните са мисия, те са фестивал на вярата, че можем да бъдем повече, че студентите и младите в България са достойни граждани носещи своето гражданско самосъзнание и отговорност.
Няма по-приятно нещо от блясъка в очите срещу теб, блясък смесица от щастие, надежда, вяра, събудена идея, мечта...
Повече за Дните и програмата тази година може да научиш в блога на фестивала ТуК.
Надявам се да се видим там.
*photo - murme

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

Една искрена история за паметта и забравата, за спомените и настоящето. И най-вече за спасението – от болката, от спомените, от нещастието и съдбата, от себе си.

Едно пътуване от загубата на всичко до откриването на красотата на живота, едно пътуване за силата и мощта на човека, за търсенето на загубените пътеки и за откриването на надеждата.

Честно казано, нямах големи очаквания към филма, да не кажа, че въобще като ходя на кино гледам да не се навивам много, за да не се разочаровам. Но днес определено останах изненадана, защото "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е един истински красив филм, филм който със сигурност трябва да отидеш и да видиш.

Филмът сякаш неусетно достига до теб, кара те да съпреживяваш историята на героите. Емоциите са живи, неповторими и може би всеки ги изживява сам за себе си. Но всичко е толкова мило, толкова близко и нежно, и ти просто няма как да останеш безразличен. На моменти едновременно ти се иска и да заплачеш и да се усмихнеш от умиление, да протегнеш ръка и да станеш част от историята.

Не може да не усетиш красотата на пътуването в шегите, песните и разговорите на Бай Дан и Сашко. Природните картини, свободата, вятъра, звуците от пианото, музиката на Ибряма само допълват значението на думите и всичко е като вълшебно, макар и прекалено реално.

Спасението е възможно и е въпрос на избор, на вяра, на сила и упоритост. Спасението дебне отвсякъде и може би просто някой трябва да ни покаже, че го има, да ни даде паметта за щастливите забравени дни. Тогава съдбата е в наши ръце, заровете хвърляме ние ...

И сега отново искам да гледам филма, не само защото е добър, а защото те кара да се чувстваш по-добре, по-щастлив, по-вдъхновен. Може би и затова исках да заведа А на него, но той ми отказа. Дано поне отиде да го гледа с друг.

Аз знам, че ще отида...

За една година

Една година и малко повече... откакто съм в София.

Цяла седмица мисля, какво да напиша, каква е равносметката. Една година, която премина страшно бързо. Случиха се много неща, а същевременно повечето са незабележими.

Преди година жадувах за промяна, за едно ново начало, което да ми даде свободата да бъда щастлива, да имам възможност да бъда себе си, да открия себе си. Да разбера, какво искам да постигна, да си изясня много неща.

Получих своята промяна, но честно казано още ми е трудно да говоря за резултатите. Отново искам промяна, затова и утре се местя на общежитие. Започвам да мисля, че проблемът не е в това, че нещо се случва по определен начин, просто аз го възприемам така. Сякаш на моменти ме е страх от мен самата, от това, което мисля, желая и жадувам. Затова и непрекъснато бягам, търся промяната. Но може би тази година всичко ще си дойде на място, поне ще опитам да стане така.

И все пак тази една година беше важна. Научих, че трябва повече да се боря, да бъда по-инициативна. Научих, че трябва да показвам любовта си към хората, които обичам своевременно и импулсивно. Научих, че хората могат да са много подли и към най-близките си, а има и такива, които само с една прегръдка ти даряват вярата в хубавия ден.

За тази една година срещнах прекрасни хора, които ми дават много не само в професионален аспект, но и в емоционален план. Благодарение на тези хора имах най-красивото лято, един интересен стаж, който след Дните на свободното слово напълно ме убеди, че искам да се занимавам с медии и комуникация. Надявам се пътешествието да продължи скоро...

Тази година намерих и нови добри приятели, които ме направиха и по-отговорна и по-целеустремена, а може би и по-добър човек. Част от тези хора ме вдъхновяват истински всеки ден и съм щастлива, че мога да бъда до тях толкова често.

Тази година трябваше да бъда и опора и подкрепа на най-скъпите си хора. Не знам до колко се справих. Дано всичко свърши по-бързо и отново да има усмивки по лицата им.

Отново се влюбих и отново боли, но този път не искам да страдам, просто ще опитам да бъда силна...и ще продължа напред.

Не успях да намеря местенце, което да бъде само мое...няма да спирам да го търся, а може да доведа и някого с мен...просто, за да не се загубя по пътя.

В общи линии е това...емоционалният вариант.

Другото сякаш не е толкова важно – отлични оценки, университет, разделяне с малкия град и родителите, самостоятелност ... това са неща,с които винаги съм знаела, че мога да се справя. По-трудното едва сега започва, да се докажа пред самата себе си.

И от утре, с новата промяна, поемам отново по пътя...

Стана ми малко тъжно и объркано, но сигурно, защото всяка промяна е тъжна, макар и желана.

И още нещо - открих, че искрената детска усмивка и няколко „умни детски слова” могат да бъдат най-красивото начало на деня.

Най-хубавото лято...

Как можеш да познаеш, какво ще бъде лятото? Дали по прогнозата за времето или по плановете, които си правиш? Питал ли си се някога, кое е нещото, което прави едно лято незабравимо и неповторимо, истинско и вълшебно?

Тази година открих своя отговор, открих и хиляди нови неща, нови емоции, знания, места, изживявания ... и всичко това благодарение на хората ... на прекрасните хора, които срещнах, опознах и все още опознавам. Защото именно тези хора направиха лятото ми толкова красиво, сякаш божествено.

... но и нищо не започва от лятото, защото то е кулминация. Лятото е миг на наслада от достигнатото и завоюваното през времето преди него...лятото е щастливият безгрижен връх на живота – музика, приятели, море, вятър, широки усмивки и пътуване... малко дъжд и лека хрема за край, но всичко придружено от красота и приятни спомени...едно незабравимо, истински мое и наше лято...

* снимки Аз и Васи

и още отзиви от морето при Алфко, Васи, Кали, Роско и Симо

Пуснете слънчевата светлина!

-Добро утро! Какъв прекрасен ден, човече! Хайде ставай, недей да се криеш под завивката, аз няма да те оставя така лесно.
-Стига! Не ме тормози, искам да спя. Пък и кой си ти да ми казваш, какво да правя?
-Аз съм един слънчев лъч. Един от последните топли литни дни през тазии година. Пътувах дълго, макар и бързо и сега няма да ми се измъкнеш. Хайде, не се мръщи. Виж, навън животът вече кипи, а ти стоиш под завивките и пропускаш най-хубавите мигове от него, като пъдиш мен.
-То пък и един живот! Ако това е живот - по-добре да си заспя завинаги.
-Значи предпочиташ тъмнината на съня пред мен? Ами да, защо ли си мислех, че ти си по-различен от другите, от онези вечно недоволни, сърдити и мърморещи човечета, затворени в себе си, отчаяни и тъмни...
-А защо да съм весел, защо ми е да се правя на щастлив, когато не съм, защо когато около мен има само грозота. Животът е изпълнен с несправедливосди, престъпления, болка. В света властват насилието и терора, а аз съм нищо, не мога да направя нищо, затова какво... по-добре да спя... в съня всичко е по-хубаво.
-А нямаш ли кошмари?
-Кошмарите поне са нереални, знаеш че ще имат край, а животът е безкраен низ от страдание.
-Знаеш ли, животът наистина идва от тъмнината. Раждаме се от болката, без да сме го желали, но още от първата си глътка въздух вие трябва да намерите силата и куража да се изправите срещу живота, срещу неговата тъмнина и така да се борите за своята светлина. Защото светлината е не само енергия, светлината е пътят, а не крайната цел на пътуването живот. Да, ти не можеш сам да победиш нито войните, нито всичката злоба по света, но ако поне опиташ, ако поне помислиш, че може ш да победиш и ако още 100, още 1000 души си повярват, също като теб, че песимизмът и отчаянието не водят до нищо... то всичко би било различно, възможно.
-Но, аз не искам да бягам от реалността. Не искам да се заблуждавам с утопичните ти идеи.
-Да пуснеш светлената в сърцето и душата си не е утопия, а привилегия, която те прави много по-щастлив от всички хора, много по-истински и пълноценен човек. Когато вървиш със светлината ти винаги знаеш своя път,можеш да виждаи всичко около себе си, да преценяваш трезво, да избираш според собствените си разбирания и приннципи. Докато в тъмнината ти не знаеш нищо, не виждаш нито на къде отиваш, нито откъде идваш. Луташ се, изгубен в сенките, погълнат от тъмнината и така полека лека изгубваш смисъла на своето пътуване. Тази тъмнина има име и то е апатия. Апатия към всичко и всички, към всичко грозно, жестоко и болезнено, което сега те гневи. Но ти не правиш нищо. Само се възмущаваш. А само ако протегнеш ръка, към мен, към слънчевия лъч на топлия летен ден, само ако ме пуснеш в душата си , само ако повярвяш, че светът може да се промени и ти отново ще откриеш живота изпълнен със светлина. Хайде, просто го направи. Махни намръщената си физиономия и се усмихни, усмихни се на новия ден, на този неповторим и уникален ден, който ще ти покаже, колко красив може да е животът...

И точно в този момент, когато човекът мислеше отново да отпрати слънчевия ден, като го обиди или изругае грозно, по радиото засвири песен, песен, която промени всичко...
"Let the sunshine in" от мюзикъла "Коса" бе любимата песен на човека, но той не я бе слушал отдавна, загубил бе смсъла на думите. Но сега увличащият ритъм, магнетизмът и въздействието на тази песен се възродиха отново. Да, лъчът светлина беше прав-трябва да пуснем светлината, да я пуснем да разтопи леда на замръзналите ни в тъмното сърца и да се радваме на живота.
Човекът осъзна всички, скочи от леглото и изтича на балитона, където облян в слънчеви лъчи извика силно: Пуснете слънчевата светлина!