Пуснете слънчевата светлина!

-Добро утро! Какъв прекрасен ден, човече! Хайде ставай, недей да се криеш под завивката, аз няма да те оставя така лесно.
-Стига! Не ме тормози, искам да спя. Пък и кой си ти да ми казваш, какво да правя?
-Аз съм един слънчев лъч. Един от последните топли литни дни през тазии година. Пътувах дълго, макар и бързо и сега няма да ми се измъкнеш. Хайде, не се мръщи. Виж, навън животът вече кипи, а ти стоиш под завивките и пропускаш най-хубавите мигове от него, като пъдиш мен.
-То пък и един живот! Ако това е живот - по-добре да си заспя завинаги.
-Значи предпочиташ тъмнината на съня пред мен? Ами да, защо ли си мислех, че ти си по-различен от другите, от онези вечно недоволни, сърдити и мърморещи човечета, затворени в себе си, отчаяни и тъмни...
-А защо да съм весел, защо ми е да се правя на щастлив, когато не съм, защо когато около мен има само грозота. Животът е изпълнен с несправедливосди, престъпления, болка. В света властват насилието и терора, а аз съм нищо, не мога да направя нищо, затова какво... по-добре да спя... в съня всичко е по-хубаво.
-А нямаш ли кошмари?
-Кошмарите поне са нереални, знаеш че ще имат край, а животът е безкраен низ от страдание.
-Знаеш ли, животът наистина идва от тъмнината. Раждаме се от болката, без да сме го желали, но още от първата си глътка въздух вие трябва да намерите силата и куража да се изправите срещу живота, срещу неговата тъмнина и така да се борите за своята светлина. Защото светлината е не само енергия, светлината е пътят, а не крайната цел на пътуването живот. Да, ти не можеш сам да победиш нито войните, нито всичката злоба по света, но ако поне опиташ, ако поне помислиш, че може ш да победиш и ако още 100, още 1000 души си повярват, също като теб, че песимизмът и отчаянието не водят до нищо... то всичко би било различно, възможно.
-Но, аз не искам да бягам от реалността. Не искам да се заблуждавам с утопичните ти идеи.
-Да пуснеш светлената в сърцето и душата си не е утопия, а привилегия, която те прави много по-щастлив от всички хора, много по-истински и пълноценен човек. Когато вървиш със светлината ти винаги знаеш своя път,можеш да виждаи всичко около себе си, да преценяваш трезво, да избираш според собствените си разбирания и приннципи. Докато в тъмнината ти не знаеш нищо, не виждаш нито на къде отиваш, нито откъде идваш. Луташ се, изгубен в сенките, погълнат от тъмнината и така полека лека изгубваш смисъла на своето пътуване. Тази тъмнина има име и то е апатия. Апатия към всичко и всички, към всичко грозно, жестоко и болезнено, което сега те гневи. Но ти не правиш нищо. Само се възмущаваш. А само ако протегнеш ръка, към мен, към слънчевия лъч на топлия летен ден, само ако ме пуснеш в душата си , само ако повярвяш, че светът може да се промени и ти отново ще откриеш живота изпълнен със светлина. Хайде, просто го направи. Махни намръщената си физиономия и се усмихни, усмихни се на новия ден, на този неповторим и уникален ден, който ще ти покаже, колко красив може да е животът...

И точно в този момент, когато човекът мислеше отново да отпрати слънчевия ден, като го обиди или изругае грозно, по радиото засвири песен, песен, която промени всичко...
"Let the sunshine in" от мюзикъла "Коса" бе любимата песен на човека, но той не я бе слушал отдавна, загубил бе смсъла на думите. Но сега увличащият ритъм, магнетизмът и въздействието на тази песен се възродиха отново. Да, лъчът светлина беше прав-трябва да пуснем светлината, да я пуснем да разтопи леда на замръзналите ни в тъмното сърца и да се радваме на живота.
Човекът осъзна всички, скочи от леглото и изтича на балитона, където облян в слънчеви лъчи извика силно: Пуснете слънчевата светлина!

“КУЛИНАРНО...ЗА ЕВРОПА”

5,4,3,2,1,0 Честита Нова Година! Честита 2007 година! Вече сме част от голямото европейско семейство. България е член на Европейския съюз. Достигнахме своята мечта, да бъдем граждани на една нова, силна, и променяща се Европа.

Но аз не се чувствам различно, същата съм както и миналата година. Ето, ядем на същата маса, говорим със същите хора и живеем същия живот. Разлика няма, освен че от днес не сме само българи, но и европейци.

Ха, ето нещо различно тази година. На новогодишната трапеза няма българско печено прасенце, а нещо ново – “Европейски гювеч”, Европейско ястие, което може да се променя както самата Европа, ако намериш точните пропорции и продукти ще го направиш по-вкусен и разнообразен.

Това сравнение ми хрумна докато го готвех и мисля, че е доста удачно. Европа, както и гювечът, е невероятна смесица от различни култури и страни, народи и нрави, отричащи се едни други, но все пак работещи в синхрон и стремящи се към европейския идеал.
Аз разделям моето ястие на три основни части или по-скоро три вида съставки, които влияят върху цялостния вкус. Но ако трябва да започнем от самото начало, най важно е маслото, което символизира идеята за обединена Европа. То е скрепяващото звено между всички различия и конфликти. Спойката, която на пръв поглед се подценява, но всъщност е основата.

Следващите съставки са самите държави. Първият вид са постоянните съставки на ястието като картофи, домати, моркови, зелен фасул и лук, те определят най-основната част на манджата. Казвайки Европа, винаги изникват в съзнанието ти Англия, Германия, Италия, Франция и Белгия. Това са стабилните страни, определящи облика на цялата общност, както горепосочените съставки дават основния вкус на цялата гозба.

Но единствено те не могат да отразят истинската Европа. В нея има още много държави, които са различни, защото не всички ги познават харесват и предпочитат, но допринасят за разнообразието, развитието и прогреса на общността. Това са тиквичките, синия домат, бамята и целината. Зеленчуци отразяващи новите, вече не чак толкова, членки – Полша, Чехия, Литва, Унгария и всички останали. Това са страните – междинно звено в целия гювеч. Те носят духа на новия век, на общото бъдеще и съжителство в свят без граници.
В третата част от продукти за този гювеч сме и ние, българите, но това не означава, че сме за пренебрегване. Това са подправките, Балканите, които са пиперливата добавка към така направената досега смесица от различия. Страните от Балканския полуостров винаги са били конфликтна точка и точно това ги прави лютите чушлета на цялата манджа. За някои те не са нужни, по скоро са неудобни, но точно те определят крайния ефект от цялото ястие. Те са апетитния привкус, според който всеки прави цялостната оценка на продукта.
Това е новият европейски гювеч, но той не е завършен, може още да се променя, да преобладават едни или други продукти в него, но най-важен е човекът, който според мен е солта. Съществото което прави всичко за своя по-добър живот, живот в едно променено общество, стремящо се към идеала на взаимното съществуване.

Всеки може да направи това сравнение, и може би много ще помислят, че то е глупаво и непълно, но според мен то най-точно отразява света, в който живеем от днес.

Живот като ... градски транспорт

Стари груби коли сред полята,
Ето ви по безкрайния път!
Като спиците на колелата ви
Едносъщите дни се въртят.

А. Далчев “Коли”

Пътувал ли си скоро с градски транспорт? Не, нямам предвид, дали си се качвал, дали си го използвал, а дали си пътувал? Аз обичам да пътувам с градския транспорт, да хвана рано сутринта още първия автобус, да седна на последната седалка, най-отзад и да пътувам, да пътувам от първата спирка до последната, и после отново и отново и така цял ден...докато не останеш сам и вече е време за гараж....Аз обичам това пътуване, защото само по този начин мога да видя света, в който живея, само така мога да усетя хората, техния, моя и нашия живот, защото именно там – в раздрънкания стар автобус, в нетърпимо шумния трамвай, в безумно движещата се маршрутка и бързащото метро, аз откривам всичко и всички, вижам процесите, проблемите и хората...цялото наше съвременно общество.

Когато пътувам с градския транспорт забелязвам хиляди неща, неща, които в друга ситуация никога не биха ми направили впечатление. Забелязвам хората, техните различни настроения, техните различни лица. Виждам ги не като маса, не като далечно безлично множество, а като малки мравки от моя мравуняк, мравки, тръганли по своите малки ежедневни задачи. Всички са различни...а единственото нещо което ги събира е - градския транспорт ...и пътуването на живота, може би.

В автобуса можеш да откриеш всякакви образи. Там още при първи зори ще видиш пенсионерките – стари бабки, тръганали да обикалят столичните пазари с надеждата към обяд да са открили вече най-ефтините домати и да се приберат наверем за сапунката в 14ч. Там са и учениците, на път за училище, търсещи някое свободно местенце, останало незаето от бабките с плетени торбички. В автобуса са и бизнесмените, онези, заболи слушалките на телефона си и говорещи само на себе си сякаш болни от шизофрения. Има и майки с колички, и дядовци с внучета и скитници, клошари, безделници, пияници. И всички тези хора пътуват заедно, пътуват по пътищата на живота...кой с продупчен билет, кой гратис и така всеки ден.

Знаеш ли, когато пътувам така си мисля, че грасдският транспорт е една голяма метафора на живота, на живота, който ни притиска в сутршния пик, живота който ни затваря в своя “автобус” и ние неусетно влизаме в неговите релси. Пътуваме всеки ден, пътуваме до работа, до училище, до ресторанта, до вкъщи, но неизменно по един и същи маршрут – от първата спирка до последната и после обратно. Пътуваме, изграждаме живота си, растем, стреем, уж вървим напред, а в едни момент се оказва, че се въртим в кръг – на работа, вкъщи и после пак и пак и пак. Открили някакъв път, маршрут с по–малко препятсвия, с по малко дупки, ние просто не го сменяме до края, живеем по матрица, по разписание и график.

Винаги зависим от графика, също като градския транспорт – бързаме, да не закъснеем , да не пропуснем нещо, а когато разписанието се наруши то не е защото ние сме забавили ход, а просто сме попаднали в задръстване (депресия). И така нещо пак убива времето ни, убива живота и прекъсва пътя. Защото колко време губим в задръствания?...да, много, но не това е трагичното, страшното е че измерваме това загубено време в пари, в сделки и договори, а не в усмивки, в пропуснати мигове на щастие със семейството и приятелите. И понякога макар и да осъзнаваме това трудно можем да го променим, защото животът ни е вкаран в релси. Затваряме се в обичайното, в познатото и мислим че така ще се спасим, че така няма да се изгубим по време на пътуването, защото да загубиш пътя си може да бъденай-жестокото нещо на света. Но замислял ли си се, че всъщност така губим себе си, своите мечти и желания, своя истински образ. И тогава разбираш че, да загубиш своя път през пътешествието е лош късмет, но да загубиш своята причина за пътуване е къде-къде по жестоко. Вкарваме живота си в рамки и ни е страх да погледнем отвъд, защото там е непознатото, неизвестното, опасното. А дали това е правилният път? Дали това е правилният автобус, и дали той ще ни отведе към целта?

Бързаме, да не изпуснем своя транспорт, блъскаме се, изпреварваме, ругаем ... а в крайна сметка така само се отдалечаваме от хората, от света и от истинския живот...
Живот като градски транспорт – скъп и некачествен, студен и сковаващ през зимата, непоносимо парещ и задушлив през лятото. Живот затварящ те зад вратите на времето и понасящ те по калните разбити улици, по маршрута с неизменния график, който сам си избираш.

Но все пак има и надежда, има малко стаена вяра, че метрото, да онзи нерално лъскав, бърз и приятен свят ще стигне и до твоя квартал, че и ти ще имаш време за приятни емоции. Надяваме се и вярваме, но това също е живот в рамка, живот вкаран в релси, без непринудени мигове на изненада , на възторг, на щастие...на живот.

И така пътуваме, борим се с жегата и студа, със задуха и шума, слизаме на спирките, но после неизменно продължаваме, продължаваме своя път и в крайна сметка отново всички стигаме до гаража, до края на пътя и в този последен момент си задаваме въпроси за цялото дълго пътуване... Този ли беше моят път, моят маршрут? А трябваше ли да има маршрут? Дали бях аз този, който живя или не? Какво постиганах и какво загубих? Постигнах ли каквото трябваше?... Въпроси, за които никога няма лесен отговор. И в този напрегнат момент, изправени на кръстопът, без пътни знаци, без карта на пътищата, разбираме че пътят може и да е дълъг, но пътуването е основната цел, макар и с раздрънкан автобус от градския транспорт.