Очите. Само очите

Цял ден гледам как хората споделят снимката на Стефан Стефанов с Деси Николова и полицая (по-горе). Тази снимка и клипчето на Димитър Кенаров с полицейското насилие. Наблюдавам ужаса, потреса и погнусата на моите приятели при споделянето на клипчето и искрицата надежда, вярата, че "всичко ще бъде наред" при споделянето на снимката.
Много силно противопоставяне на двете лица на полицията и същевременно някак логичното им съчетаване.

И тази вечер, преминавайки отново покрай ужасно много полицаи по целия път към вкъщи, осъзнах, че докато стоим пред онези кордони от полицаи с каски, в онзи спрял момент, когато знаем, че след малко нещо със сигурно ще се случи, ще натиснат и ще ни избутат или направо ще ни смажат, в затишието, в което сме ние до тях, единственото нещо, което трябва да правим, е просто да ги гледаме в очите.

На сантиметри едни от други, ние с откритите си лица и те с каски, щитове и маски. Нищо друго освен да ги гледаме в очите. Защото единственото телесно и човешко нещо оставено "на свобода" са лицата и очите им.

2 минути 5 минути, 10 минути, колкото издържат/издържим.
Обикновено хората не издържат да гледат дълго време някого в очите, без да отклонят поглед, независимо колко им е близък. И обикновено или се разсмиват или се разплакват (личен опит). А това променя ситуацията.

Докато гледаш някого в очите разбираш много и за него и за себе си.
И мисля си, ако стоим и се гледаме няколко минути, нищо повече, може би те ще видят нещо, което са загубили, може да видят и нещо, което никога не са имали. Може да видят и децата и съпрузите си, родителите си... може да видят Хора, които просто не искат да се примирят с ролята си на марионетки на системата, жертви на времето, пердета, незаинтересовани и преминаващи по другия тротоар.

И може би в тоя момент може и ние и те да повярваме, че "всичко ще бъде наред".

Сигурно е хубаво така, за няколко минути, да стоим и само да гледаме в очите и онези 240 зад огражденията. След всичко, което успяхме да им кажем директно и индиректно, просто да ги гледаме.

Само че те, за разлика от полицаите, не показват дори очите си без физическа преграда от лъскав автомобил, тв камера или кордон от хиляди полицаи. Те искат просто да избягат. А дори и преди протестите вероятно никога не са имали време и желание да гледат хората в очите. Иначе сигурно нямаше да има нужда някой да им казва какво се случва извън НС, нямаше да е нужно повече от 150 дни да протестираме, нямаше да могат да заблуждават себе си и всички "слушатели", че протестите са платени, кукловодени и че всички тея хора са такива и онакива.

Гледайте ни в очите и ще видите какви сме. Гледайте ги в очите и ще видите какви са.

Плътно до своето рамо си ти,
златни нашивки и голи гърди.
С камшик дирижираш грозни деца,
със стиснати зъби те пеят сега:

Ние сме болен продукт
на своето време и вашия труд.
Градски устроени празни съдби,
със смъкнати гащи, навели глави.
От срам.

Човек със анцунг грухти през града,
с дебел пръст ме сочи на свойта свиня
и те любезно на смърт ме осъждат,
а своето семе в "Москвича" развъждат.

Аз съм едно малко перде
и ти, ако искаш, ела да сме две.
Така на прозореца ще стоим закачени,
за да закрием всички вътрешни проблеми.

Ленски и Болев останаха само на камък,
славеят на Славейков паниран е по-сладък,
а ваш'то сърце се разтваря в чиния
за "сръбско", "хеви метъл" и гроздова ракия. 

Нова генерация - Патриотична песен (1992)