Invictus

Уилям Ърнест Хенли е английски поет, роден 1849 година. От 12 годишен страда от костна туберколоза, заради която е ампутиран левият му крак до коляното някъде през 1865-69 . Въпреки това Хенли завършва Оксфорд през 1867 година. В следващите 8 години, докато се опитва да изгради кариера на журанлист, често прекарва много време по болниците, защото се влошава остро и десният му крак. Когато лекарите заявяват, че единственият начин да спасят живота му е да ампутират крака, Хенли е непреклонен. Подлага се на експериментално лечение, което го възстановява частично, но все пак спасява десния му крак. Изписан е през 1875 г. и въпреки недъга си води активен живот, доживявайки до 53-годишна възраст.

Докато е в болницата Хенли пише, и в последствие издава, стихосбирка, наречена “В болницата” (In Hospital). Стихотворението "Invictus" (“Непобедим” от латински) е част от нея, написано е в болничното легло през 1875 г. То става и най-известното му стихотворение, превърнало се във вдъхновение за мнозина през годините след това.

"Invictus" е любимото стихотворение на Нелсън Мандела, което той често чете, докато е в затвора в продължение на 27 години.

Със същото име има създаден и брилянтен филм на КлинтИстууд от 2009, с участието на Морган Фрийман и Мат Деймън в главните роли, който пресъздава истинските събития, довели през 1995 до първо място за отбора на ЮАР на световното първенство по ръгби, след като всички отписват отбора още в квалификациите, след като държавата е все още разкъсана между черни и бели и едва ли не е пред гражданска война.

Защо обаче пиша всичко това – защото всичко, което се случваше вчера около националния отбор по волейбол е толкова абсурдно и неприятно, че искрено ме кара да се ядосвам много повече, отколкото в събота, когато свърши мача и бяхме тотално разбити в четвъртия гейм... и странно или не, се сетих точно за този поет, това стихотворение и този филм.

Защото е много лесно да се пречупиш, лесно е да вземеш популистко решение, лесно е да избереш най-бързия и импулсивен път – няма човек, няма проблем... (това май беше друг управляващ, но както знаем историята обича да си прави шеги, а често пъти се и гаври с хората.)

Лесно е да се говориш и да се радваш, когато побеждаваш, но не и когато си загубил... никога не е лесно да признаеш грешките, да намериш верния път и правилното решение, но именно в тези решения и в тези моменти се познават големите мениджъри и техните отбори. Клише е, но е точно така. И да, тук не говоря за треньора, а за онзи и онези взели решението да махнат треньора след една загуба, преди един много важен период на подготовка за следваща квалификация, преди Олимпиада и Световна лига...

Защото отборът е жив организъм, чиито части са свързани и споени/тренирани по начин, който да работи като един. Затова и отборните спортове са много по-предизвикателни за всеки от своите членове, за своя треньор, дори за своите фенове. Защото всички са част от едно!

Учила съм малко психология, чела съм малко повече и всеки ден работя с хора, и се питам, толкова ли е трудно да се помисли, че ако отрежеш съставна част от един организъм, това директно би повлияло на другите, че отстраняването на треньора на един отбор, би повлияло на неговото представяне, самочувствие, спокойстие, само след едно спъване, малко преди голямото състезание. Трудно ли е да се помисли, че загубата за тези момчета е в пъти по-голяма, отколкото за всеки един от нас, които цял ден си чешем езиците с тях, че те я преживяват много по-лично и дълбоко, а всички негативни реакции могат да рефлектират директно върху играта им...

Вярвам, че един отбор освен в тренировките, се създава в доверието, в общата цел и вярата в нея, и не на последно място в положителната енергия, която събира – вътре в себе си, от атмосферата в залата, от всички фенове пред телевизорите, във фейсбук или по форумите, от всякакви шефчета, директори и федерации.

И именно върху тази положителна енергия трябва да се съсредоточим ние, не върху празно критикарство и импулсивни решения за рокади на треньори, да оставим тези момчета като професионалисти и техния екип да направят изводите от своите грешки, да намерят път да бъдат непобедими следващия път, по-уверени в своите възможности, по-усмихнати и нахъсани. Защото те го могат, просто трябва да го повярват.

Тази събота за първи път заведохме малкия ми братовчед на волейболен мач, след като цял ден се молеше на кака си да му преотстъпи своя билет. За това дете този ден беше специален, истински празник с боядисано лице, свирки, тромби, много викане и силна подкрепа.

Макар и да не победихме, вярвам, че успяхме да създадем един нов истински фен, който ще се научи да подкрепя своя отбор и в трудните моменти. Това му казахме и след загубата, че е важно никога да не си тръгваш преди последния съдийски сигнал и да не спираш да подкрепяш и да вярваш в своя отбор. Това е твоята роля, твоята задача в мача.

Спортът не е просто зрелище за народа, не е и машина за изкарване на пари, спотрът е вдъхновение и надежда.
В своята най-висша форма спортът и спортистите, надминават обсега на човешките възприятия и ни напомнят, че дори и победения може да намери в себе си величие, достойно за избрани. И тази магия се предава директно на феновете като част от организма. Величието на нашия отбор е наше величие, неговото падение е наше падение, именно затова и трябва ние също да бъдем силни, да подкрепяме този отбор до край и да не се оставяме на дребните интриги и кръчмарски сметки на хора, забравили истинския смисъл на спорта, истинското удоволствие от играта. 

Обичам този спорт и вярвам в този отбор и знам, че има много скрито величие в него. Все още има магия и в прашката на Давид.

Invictus

Out of the night that covers me,

Black as the Pit from pole to pole,

I thank whatever gods may be

For my unconquerable soul.

In the fell clutch of circumstance

I have not winced nor cried aloud.

Under the bludgeonings of chance

My head is bloody, but unbowed.

Beyond this place of wrath and tears

Looms but the Horror of the shade,

And yet the menace of the years

Finds, and shall find, me unafraid.

It matters not how strait the gate,

How charged with punishments the scroll.

I am the master of my fate:

I am the captain of my soul.

William Ernest Henley