5 години и още нещо...

Нали знаете, че има хора, събития и места, които успяват да пречупват настоящето, лично, не глобално. Всеки има такива скъпи мигове, хора, места. Те се случават, а след това променят и случват всичко, завинаги, създават бъщето и ги помните винаги.

Така, постепенно с течение на времето събираме в малка стъклена кутийка всички скъпи спомени, важни “снимки”, които от една страна да ни припомнят от къде започва всичко, а от друга да ни показват пътя като факла в нощното безсънно лутане, когато останем сами с мислите си.

И точно в тези моменти, в които отваряме кутийката, виждаме колко бързо лети времето и колко много неща са се случили...

Преди 5 години се появява “Аз чета”. Преди 5 години, не съм сигурна, дали съм знаела какво всъщност е блог.

Преди 3 години в 280 на път за Студентски, Алекс буквално ме изнуди да напиша първото си ревю. Дърпах се най-вече защото никога не съм обичала критикарството, никога не съм писала за книги и доста време се съмнявах в думите на хората - “имаш талант за писане”. Обаче приех предизвикателството. Може би, защото винаги е приятно, когато някой ти вярва, още преди сам да си повярваш.

Още помня как с инат и едновременно страшна несигурност писах ревю на “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” - цяла вечер, на бюторо в стаята на Криси. После един ден текстът отлежва. Втората вечер отвово - редакция, четене, проверка, мислене, корекции. После още един ден чакане. През деня Алекс ме тормози и ръчка “Хайде, де, напиши!”, а мен ме е страх, защото не съм сигурна в това, което съм написала, а не искам да го разочаровам. Искам да го впечатля.

Накрая го пратих, с хиляди уговорки - “Ако мислиш, че става, дори само да погледнеш как е като текст. Може и да не го качваш на сайта. Няма да се обидя.”...и той го публикува.

И след това започна всичко... книги, четене, ревюта, усмивки и вдъхновение! Брутално, летящо вдъхновение за нещо повече, като любовен поглед след първа целувка.

Защото писането, среднощното четене, висенето до 2 и пълненето на новини в 4 през нощта след еразмус купон, обичта към работата, са неща, които се стимулират от Хората.

От една страна тези, които виждаш всеки ден - четете, смеете се, пишете и мечтаете заедно, голямо и светло.

От друга страна онези, които четат написаното, които днес напълниха стената във фейсбук със слънчеви послания, онези, които, надявам се, в нашите думи намират за себе си вдъхновение, знание или просто хубава книга, на която да се насладят.

Преди 3 години не очаквах нещата да станат толкова големи. Но днес те са такива и ми дават толкова вяра, любов, вдъхновение... че искам да правя все повече, все по-добре. Знам, че е трудно, но знам, че не съм сама. И напук на всеобщата апатия и безпътие – радвам се, че мога да кажа, че променям частица от света... просто четене. И още нещо.

Затова и продължавам да събирам спомени в кутийката. За да знам, от къде започна всичко. И къде искам да стигне. Защото "Аз чета е моят мотоциклет. Един от всички.

"Социалните цености са верни, само когато личностните ценности са верни. Ако искаш да оправяш света, започни със сърцето, главата и ръцете си, оттам тръгвай навън. Нека други разправят как ще се развият съдбините на човечеството. Аз искам да обясня как се поправя мотоциклет. Мисля, че онова, което имам да кажа е с по-трайна стойтност" (Из "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" Робърт М. Пърсиг)

Благодаря на Ал за вдъхновението и търпението.

Благодаря на редакторите и авторите за усмивките, думите и надеждата.

Благодаря на читателите за блясъка в очите, вярата и доверието.

Честит рожден ден!