Има вечери когато е тихо.

Когато чуваш единствено гласчето вътре в себе си, мислиш си за бъдещето, за миналото, за това, което ти се случва в момента... Вечери, когато си сам със себе си, с онзи добър приятел, който винаги се крие в теб, но на когото не винаги имаш достатъчно време да обърнеш внимание. А трябва...

В такива вечери си даваме сметка за много неща, вземаме и много решения, определящи бъдещите ни планове, създаващи ни като личности, като индивидуалности. Защото в тези самотни вечери, някъде в малките часове на нощта, ги няма страничните шумове на градския транспорт, няма ги „трябва” и „очаква се”, няма го напрежението на наближаващите крайни срокове, няма. Но пък има много неща, които виждаш именно в това „няма”.

В такива вечери може да се влюбиш или да загърбиш битката за жадуваната любов. Не с друг, а със себе си. И не е задължително това да е поражение. Защото любовта не се губи, тя просто преминава в друга форма.

В такива вечери може да се разочароваш от хората, но без да загубваш вяра в тях. Защото всички правим своите грешки с идеята, че това е правилният път...

В такива вечери намираш и своето вдъхновение за пътя напред, откриваш колко много можеш да дадеш преди всичко на себе си, а след това и на хората, които обичаш, на хората, които не познаваш, на света, като най-прекрасното поле за осъщесвяване на мечти и сбъдване на желания. Защото няма по-голямо удоволствие от това да сбъднеш желание и да видиш развълнуваните очи на човека срещу теб.

В тези нощи разбираме че живеем именно за това, за пламъчето в очите, за разтапящата усмивка, за онази тръпка на наслада от осъществяването на добите идеи и поетите рискове.

В тихите вечери, когато скайп не мига, когато книгата е затворена, когато единствено нощните пролетни птици чуруликат на прозореца... Тогава решаваме какви искаме да бъдем, какво да постигнем, да намерим.

В тихите нощи, когато всички спят, а ти си сам с музиката на своята душа.