За една година

Една година и малко повече... откакто съм в София.

Цяла седмица мисля, какво да напиша, каква е равносметката. Една година, която премина страшно бързо. Случиха се много неща, а същевременно повечето са незабележими.

Преди година жадувах за промяна, за едно ново начало, което да ми даде свободата да бъда щастлива, да имам възможност да бъда себе си, да открия себе си. Да разбера, какво искам да постигна, да си изясня много неща.

Получих своята промяна, но честно казано още ми е трудно да говоря за резултатите. Отново искам промяна, затова и утре се местя на общежитие. Започвам да мисля, че проблемът не е в това, че нещо се случва по определен начин, просто аз го възприемам така. Сякаш на моменти ме е страх от мен самата, от това, което мисля, желая и жадувам. Затова и непрекъснато бягам, търся промяната. Но може би тази година всичко ще си дойде на място, поне ще опитам да стане така.

И все пак тази една година беше важна. Научих, че трябва повече да се боря, да бъда по-инициативна. Научих, че трябва да показвам любовта си към хората, които обичам своевременно и импулсивно. Научих, че хората могат да са много подли и към най-близките си, а има и такива, които само с една прегръдка ти даряват вярата в хубавия ден.

За тази една година срещнах прекрасни хора, които ми дават много не само в професионален аспект, но и в емоционален план. Благодарение на тези хора имах най-красивото лято, един интересен стаж, който след Дните на свободното слово напълно ме убеди, че искам да се занимавам с медии и комуникация. Надявам се пътешествието да продължи скоро...

Тази година намерих и нови добри приятели, които ме направиха и по-отговорна и по-целеустремена, а може би и по-добър човек. Част от тези хора ме вдъхновяват истински всеки ден и съм щастлива, че мога да бъда до тях толкова често.

Тази година трябваше да бъда и опора и подкрепа на най-скъпите си хора. Не знам до колко се справих. Дано всичко свърши по-бързо и отново да има усмивки по лицата им.

Отново се влюбих и отново боли, но този път не искам да страдам, просто ще опитам да бъда силна...и ще продължа напред.

Не успях да намеря местенце, което да бъде само мое...няма да спирам да го търся, а може да доведа и някого с мен...просто, за да не се загубя по пътя.

В общи линии е това...емоционалният вариант.

Другото сякаш не е толкова важно – отлични оценки, университет, разделяне с малкия град и родителите, самостоятелност ... това са неща,с които винаги съм знаела, че мога да се справя. По-трудното едва сега започва, да се докажа пред самата себе си.

И от утре, с новата промяна, поемам отново по пътя...

Стана ми малко тъжно и объркано, но сигурно, защото всяка промяна е тъжна, макар и желана.

И още нещо - открих, че искрената детска усмивка и няколко „умни детски слова” могат да бъдат най-красивото начало на деня.