ТАМ, КЪДЕТО

Понякога е хубаво да изчезваме

2011-11-21T18:39:00.004+02:00

Понякога е хубаво да изчезваме. Просто, за да започнем да липсваме, за да намерим смисъл за себе си и да позволим на другите да намерят смисъл в нас, в комуникацията си с нас, във връзките, които имаме.

Понякога е хубаво да изчезваме. Просто, за да не свикваме прекалено много със света около нас в удобна форма, за да приемем, че хората се променят, понякога за добро, друг път не съвсем.

Понякога е хубаво да изчезваме. Просто, за да не забравяме, че трябва да се борим за своето място не толкова в света, колкото в сърцата на хората, че щастието е в разбирането и подкрепата, в емпатията и споделената емоция да случиш нещо, а не в педантичността на изпълнените задачи.

Понякога е хубаво да изчезваме. Хубаво е и като се върнем, да не забравяме какво сме научили... за да не ни се налага да изчезваме пак.

photo by medialunatica

Единствения начин да вършиш страхотна работа е да обичаш това, което правиш.

2011-10-10T00:28:00.011+03:00

Понякога живота те удря по главата с тухла. Не губете вяра. Убеден съм, че единственото нещо, което ме караше да продължавам бе, че обичам това, което правя. Трябва да откриете това, което обичате. Това е вярно, както за работата ви така и за любимите ви. Вашата работа ще заема голяма част от вашия живот и единственият начин да бъдете напълно удовлетворени е да вършите това, което смятате за страхотна работа. Единствения начин да вършиш страхотна работа е да обичаш това, което правиш. Ако не сте го открили още, продължавайте да търсите. Не се примирявайте. Като всички въпроси свързани със сърцето, ще откриете, това, което търсите. Като всяка добра връзка става все по-добре и по-добре като минават годините. Така че, продължавайте да търсите, докато не го откриете. Не се примирявайте.
Стив Джобс, реч при завършването на випуск 2005, Stanford University

Тази седмица почина една от най-вдъхновяващите и впечатляващи личности на нашето време.

Не мисля, че ще кажа нещо повече от всичко, което се изписа и се каза по адрес на Стив Джобс.

Знам само, че за мен Стив Джобс е символ и на една много лична промяна, която постави началото на един много обичан от мен свят. Работата, която обичам. Хората, с които прекарвам всеки ден най-малко по 8 часа и технологиите, които не са просто средство и платформа, а нов начин на мислене и чувстване, създаване и творчество в ежедневната работа. Всички тези неща промениха много в мен и аз няма как да не съм благодарна за това, защото макар и малка частица, то ме кара да обичам още повече това, което правя - всички проекти и всички думи.

В една неделя, която е толкова пълна с хора, срещи, работа, проекти и напрегнато усещане, дали ще се справя, както беше днешната за мен, осъзнавам, че наистина най-важното нещо е да обичаш това, което правиш и то да те кара да се чувстваш щастлив, доволен, пълноценен.

В края на деня остава само това...

image by noppyfoto1

5 години и още нещо...

2011-07-08T00:47:00.005+03:00

Нали знаете, че има хора, събития и места, които успяват да пречупват настоящето, лично, не глобално. Всеки има такива скъпи мигове, хора, места. Те се случават, а след това променят и случват всичко, завинаги, създават бъщето и ги помните винаги.

Така, постепенно с течение на времето събираме в малка стъклена кутийка всички скъпи спомени, важни “снимки”, които от една страна да ни припомнят от къде започва всичко, а от друга да ни показват пътя като факла в нощното безсънно лутане, когато останем сами с мислите си.

И точно в тези моменти, в които отваряме кутийката, виждаме колко бързо лети времето и колко много неща са се случили...

Преди 5 години се появява “Аз чета”. Преди 5 години, не съм сигурна, дали съм знаела какво всъщност е блог.

Преди 3 години в 280 на път за Студентски, Алекс буквално ме изнуди да напиша първото си ревю. Дърпах се най-вече защото никога не съм обичала критикарството, никога не съм писала за книги и доста време се съмнявах в думите на хората - “имаш талант за писане”. Обаче приех предизвикателството. Може би, защото винаги е приятно, когато някой ти вярва, още преди сам да си повярваш.

Още помня как с инат и едновременно страшна несигурност писах ревю на “Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет” - цяла вечер, на бюторо в стаята на Криси. После един ден текстът отлежва. Втората вечер отвово - редакция, четене, проверка, мислене, корекции. После още един ден чакане. През деня Алекс ме тормози и ръчка “Хайде, де, напиши!”, а мен ме е страх, защото не съм сигурна в това, което съм написала, а не искам да го разочаровам. Искам да го впечатля.

Накрая го пратих, с хиляди уговорки - “Ако мислиш, че става, дори само да погледнеш как е като текст. Може и да не го качваш на сайта. Няма да се обидя.”...и той го публикува.

И след това започна всичко... книги, четене, ревюта, усмивки и вдъхновение! Брутално, летящо вдъхновение за нещо повече, като любовен поглед след първа целувка.

Защото писането, среднощното четене, висенето до 2 и пълненето на новини в 4 през нощта след еразмус купон, обичта към работата, са неща, които се стимулират от Хората.

От една страна тези, които виждаш всеки ден - четете, смеете се, пишете и мечтаете заедно, голямо и светло.

От друга страна онези, които четат написаното, които днес напълниха стената във фейсбук със слънчеви послания, онези, които, надявам се, в нашите думи намират за себе си вдъхновение, знание или просто хубава книга, на която да се насладят.

Преди 3 години не очаквах нещата да станат толкова големи. Но днес те са такива и ми дават толкова вяра, любов, вдъхновение... че искам да правя все повече, все по-добре. Знам, че е трудно, но знам, че не съм сама. И напук на всеобщата апатия и безпътие – радвам се, че мога да кажа, че променям частица от света... просто четене. И още нещо.

Затова и продължавам да събирам спомени в кутийката. За да знам, от къде започна всичко. И къде искам да стигне. Защото "Аз чета е моят мотоциклет. Един от всички.

"Социалните цености са верни, само когато личностните ценности са верни. Ако искаш да оправяш света, започни със сърцето, главата и ръцете си, оттам тръгвай навън. Нека други разправят как ще се развият съдбините на човечеството. Аз искам да обясня как се поправя мотоциклет. Мисля, че онова, което имам да кажа е с по-трайна стойтност" (Из "Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет" Робърт М. Пърсиг)

Благодаря на Ал за вдъхновението и търпението.

Благодаря на редакторите и авторите за усмивките, думите и надеждата.

Благодаря на читателите за блясъка в очите, вярата и доверието.

Честит рожден ден!

Знаци на запад...

2011-04-27T02:21:00.007+03:00

Не вярвам в съдбата, не съм и суеверна. Но обичам да виждам знаци. Обичам да подреждам нещата като символи и да търся значения.

Хубавото в случая е, че животът е непредвидим и нещата се случват по някакъв странен начин, така, че да виждаш подсказки, трохички по пътя за нещо по-голямо. Така се случва и понякога знаците са прекалено много... а това е доста забавно, играта да ги търсиш, да се появяват от нищото и да си мислиш, как нещата са някак космически наредени. Това ти дава някакъв вид утеха...

Преди няколко дни съвсем случайно спечелих 2 билета за театър, за премиерата на „Белградска трилогия” в Модерен театър.

Не бях ходила на театър от доста време, макар да се каня от също толкова много време. Обаче явно така трябваше да стане. И искрено се радвам, че беше точно тази постановка.

Втори ред в края и една пиеса, която на първо място ми напомни още с името си за нещо лично, а след това направи следващите два часа истинско пътуване надалеч и надълбоко.

Трилогия на любовта, като тежка монета. 3 истории за емигранти. 3 истории за носталгията. 3 истории за живота без защитата на познатото, на близките, на родината. И отново, 3 истории за любовта, която разделя, задържа, събира.

Трилогия на балканската душа в сблъсъка й със света, но не от онези лъскавите шашкания от холивудските блокбъстъри, а онова специфично тъжно-смешно натрупване в сърцето на народите на изток от Алпите. Вероятно затова и е толкова близко, и физически и още повече психологически до нас, в България, днес. Това не е белградска трилогия, това е балканска съдба, наша.

"Белградска трилогия" е всичко онова, което не си мечтаем да видим навън и всичко онова, което преживяваме, когато сме останали незащитени насред непознатото. Онази, скритата тайна страна на „измъкването” и „бягството” от „това, което сме оставили”. Дали съдба или съзнателен избор, няма голямо значение. Защото на всички нещо им липсва...
Предадената любов, загубената романтика на живота, стахът от бъдещето, ужасът на чуждото...

Пиесата наистина говори човешки, но по-хубавото е, че всеки чува, това, което сам успява да усети, това, което иска да чуе в един балкански сблъскък на глобално ниво в три действия.

Иначе "Белградска трилогия" радва и с избора на актьорите, които участват. Познатите лица от Стъклен дом и Тилт, от една различна гледна точка, в една различна светлина, която показва, че в новото поколение български актьори има страхотни таланти.
Вторият ред е доста близо и много по-силно.

Много силен Ивайло Драгиев. Очарователни братя Торосян.

Много въздействаща постановка. Много знакова.

А иначе днес представят „Магията на Белград” в Петното... отново знак.

Пролет

2011-04-15T00:12:00.002+03:00

Is it getting better?
Or do you feel the same?

Търся си пътечка. Път има. Винаги има път. Обаче ми трябва и друго. Трябват ми цъфнали дръвчета. Роса по лалета. Трябва ми слънце. Трябват ми камъчета по пътя и мирис на пролет.
Търся си пътечка... към пролетта. Раздавам цветя – нарциси, зюмбюли, цъфнали сливи. И приемам усмивки, ей така, заради пролетта. Да я има.
Търся си пътечка... към щастието. Приемам предизвикателства и събирам мечти. Правя си списък, а после отмятам. После подавам ръка. Искам да създавам мечти. Да ги раздавам като пролетни подаръци през цялата година.
Търся си пътечка... към теб. Защото обичам, защото искам, защото си ти. Защото има дни, в които слънцето е излишно.
Търся си пътечка... към мен. Да събирам бисерни миди в чужди води. Да пея, макар и фалшиво. Да бъда... пролетна свежест по нечия чужда пътечка. И да оставям спомен за сини зюмбюли, горещ шоколад и усмихнати думи.

Иначе път винаги има... и не е само един.

Магнитни бури

2011-02-16T21:41:00.003+02:00

Когато имаш нужда от въдух, просто избягай за миг и си го вземи...
Когато имаш нужда от почивка, просто си го позволи...

Когато имаш нужда от летене, просто се опитай да преглътнеш и скачай.

photo by martybell

Хората, които познаваме - среднощни объркани

2011-02-03T00:45:00.004+02:00

Хората, които познаваме, рядко са хората, които са реално. И все пак, понякога ги познаваме в определена светлина, друг път си въобразяваме неща, които не са верни за тях. Във всеки случай никога не ги познаваме напълно, независимо от кога ги познаваме и колко сме близки...

или има един момент...

Никога не познаваш някго напълно, докато не го обикнеш, не го загубиш и не си го върнеш отново в своя живот, преди всичко като човек.

Защото една част от хората винаги остава скрита и да достигнеш до нея трябва да бъдеш повече от добър приятел, повече от любим човек... трябва да бъдеш успокоение, усмивка, добри и топли очи.
Така както искаме да споделяме, за да се чувстваме добре, имаме нужда и да останем скрити, със своите болки и тайни мечти, незбъднати желания и тревоги, празни в тихата нощ, в промеждутъка между подердната страница на книгата и затворените клепачи на съня.
Да познаваш някого, означава да му покажеш своята реална същност, да покажеш своето отношение, своето лице без всякаква защита на грим и гримаса, на игра на сигурност.

Трябва да рискуваш...

Да опиташ да скочиш, без да знаеш дали някой ще те чака там долу или просто ще се разбиеш в скалите. А в краен случай просто ще достигнеш една дълбочина, след което ще бъдеш по-силен (надявам се) или по-предпазлив (почти съм сигурна).

Хората, които познаваме, не са хората, които си представяме и е много трудно да не се разочароваш, затова вероятно трябва да работим върху баланса.
А дали той е най-доброто показва само времето...

Коледа и специалните хора

2010-12-19T22:26:00.004+02:00

Коледа е времето за специалните хора. В един смисъл, защото на Коледа е хубаво да си точно с тях. С тези, които те карат да се усмихваш, да се чувстваш силен, тези, които обичаш, тези, без които не можеш.

Коледа е времето за специалните хора. В един друг смисъл времето, когато разбираш, колко специален си ти самият. Усмивките на другите, силата и вдъхновението, които ти дават, това колко те обичат и дали те обичат, как те подкрепят и как не могат без теб.

Коледа е времето, когато ни става най-носталгично за хората, които не са близо до нас и не могат да споделят красотата на пухкавия сняг и цветните лампички, уюта на камината вкъщи и топлината на специалния празник.

Коледа е времето, когато много хора купуват подаръци... не само за специалните хора, а за всички.

Не съм сигурна дали това е правилно. Подаръците се подаряват, когато искаш да кажеш едно специално благодаря на един специален човек за теб. Защото подаръци се правят, когато искаш да подариш, а не когато трябва да подариш.

Затова тази година ще кажа специалното благодаря само на своите специални хора, тези които обичам, които ме вдъхновяват, разбират и приемат с всичките ми грешки и бели.
Защото една покупка не означава нищо, когато няма опаковка, усмивка, благодаря...

Весела Коледа!

photo by ranczandras

Колко много имаме, късметлии...

2010-11-18T00:43:00.004+02:00

Тъжно ми е, че се замислям за това колко много имам, когато се случи нещо лошо. Но явно такъв е животът... с чуждите трагедии да ни показва, колко сме щастливи ние, колко много имаме.
Клиширано, но много вярно. Повечето от нас са ужасни късметлии, а се тормозим за хиляди малки, незначителни неща.
За това, че сервитьорката ме е погледнала лошо, за това че съм загубила джобните си за седмицата, затова че някой не си е свършил работата или че съм изпуснала автобуса на път за изпит .
Дразним се на задръстването сутрин или вечер, но всъщност сме щастливи, че имаме работа или дом, към които да бързаме.
Недоволни сме, когато някой променя плановете ни в последния момент, а всъщност сме щастливи, че имаме възможността да правим планове за седмица, месец, години напред.
Ядосваме се, че нямаме финансовите възможности да осъществим мечтата си за голямо пътуване, а всъщност сме щастливи, че можем да мечтаем много и дълго, че има още много пътища, които да извървим и много пари, които да спечелим.
Страдаме, защото не са отговорили на чувствата ни, но всъщност сме щастливи, че имаме възможността да изживеем и преглътнем своята несподелена любов и за намерим друга, щастлива и споделена.
Имаме толкова много... живот и здраве, приятели, които ни подкрепят и обичат, а никак не ги оценяваме, до момента, в който не се появява нечия чужда трагедия. Трагедия на човек, който няма нашия късмет да се радва на топлия ноември, да мечтае за сноуборд в планината през зимата и пролетно пътуване до любим град, да мисли как биха се казвали децата му или в къде иска да продължи образованието си. Просто защото този човек няма да го има...вече.
Появава се една чуждата история те събужда от безвремието на работа, ежедневни проблеми, администрация, градски транспорт, училище, общежитие, срещи, партита, сън и т.н. и т.н.

Появява се, за да ти каже грижи се за себе си, грижи се за хората, които обичаш, защото си щастлив и имаш толкова много, но не знаеш точно кога късметът ти ще ти изневери и ти ще си този, който трябва да събуди другите със своята трагична история...

photo by llAcell

We are all on drugs…

2010-10-13T22:46:00.002+03:00

Просто днес, докато се прибирах, си мислех колко е актуална тази песен... в парадоксалната ни държава.

Глобално нещата са хипер зле... дано поне лично са си ок.

Миналото като осветляване

2010-10-02T01:52:00.005+03:00

Миналото е там. Заровено е в земята край Трачимброд.
Миналото е там, в кутиите в къщата на една баба, насред слънчогледите на най-плодородните украински земи.
Миналото е там. В Америка, при един колекционер... на неща, семейни неща.
Миналото е там. Одеса и един старец, който се мисли за сляп.

Един млад евреин, който търси миналото и един старец, който цял живот се опитва да избяга от това минало, и неговият внук, сякаш посредата и на двамата.

И срещата като знак под формата на път. Път, който връща спомените, осветлява паметта, преобръща. Път към миналото и път към настоящето, към прошката и утехата, към светлината.

Everything Is Illuminated е от онези рядко не-американски американски филми. Филм, изпълнен с много красота и много чисто национални елементи, които вероятно е трудно да се усетят от всички. Страхотен саундтрак и изключително идейни кадри. Има нещо от сръбските филми с циганската музика и смехът през сълзи. Но е различен.

Филмът, сякаш напомня на обяснение в любов към Украйна, но сред идилията на прекрасните природни картини, разтърсва болезнено с реалистичния живот накрая на Европа в тази дълбоко изстрадала земя.

Everything Is Illuminated е една история за трагиката на живота и откриването на светлината, за забравата и споменът като двете лекарства за една и съща болест – миналото. Миналото, от което няма как да избягаме. Защото всичко е изяснено от светлината на миналото.То е винаги отстрани на нас. От вътрешната страна|обърнато навън. Наопаки.

Малък филм за комуникацията и романтиката

2010-08-02T01:20:00.002+03:00

Важно е не какво казваме, важни са знаците. Важно е как виждаме и откриваме, как търсим и реагираме в точния момент. Защото малките знаци са големите усмивки, защото как комуникираме, определя нашето бъдеще. Защото един поглед е повече от една дума...

И да, понякога ми се иска да работя в офис с много прозорци, гледащи към други такива...

Как четеш?

2010-05-24T23:50:00.002+03:00

Малко преди 24 май да е свършил (по централно-европейско време) и без покана се включвам и аз в книжното блог предизвикателство на Алекс.

Похапваш ли докато четеш? Ако го правиш, коя е любимата ти “храна за четене”?

Рядко, а и някак не е много удобно. Така се получава, че най-често чета в леглото или излегната на някой удобен фотьойл, в тази ситуация храната се вписва по-скоро като пречка, отколкото като допълнително удоволствие.

Какво обичаш да пиеш, докато четеш?

Що се отнася до пиенето вече е друг въпрос. Почти вниги докато чета вкъщи си приготвям чаша чай (любимият ми - зелен с жасмин или черен). Ако чаят е свършил или не ми се чака да изстине се задоволявам с вода. Кафе пия само по време на сесия, която също май се води към четенето, но не съм голям фен като цяло. За определени моменти, когато съм сама или когато книгата е с подходящото настроение може да я споделя и с чаша хубаво вино.

Отбелязваш ли си някакви пасажи и моменти книгите или идеята да драскаш по книгата те ужасява?

Винаги. Още преди доста години видях и си откраднах от братовчедка ми идеята да си водя читателски дневник като вадя цитати, просто неща, които са ми харесали или ключови моменти от книгите, които чета. Що се отнася до отбелязването минах през няколко периода, от прегъването на странички (тотално отхвърлено в момента), подчертаването (задължително само с молив) докато накрая стигнах до използването на post it бележки, които освен, че не нараняват книгата, позволяват и воденето на бележки (за ревютата).

А и още нещо – нямам жал при подчертаването по учебници.

Как отбелязваш последната прочетена страница – книгоразделител, кучешки ушички (като прегъваш листа отдолу), оставяш книгата отворена?

Като цяло зависи от това, за колко време оставям книгата. За по-дългите паузи използвам разделител, който е доста разтегливо понятие – касови бележки, билети от последното ми пътуване с влак, от градския транспорт, картички – в общи линии каквото е под ръка. За по-кратките гледам да се отучвам да обръщам книгата, засега се задоволявам с калъфката на очилата.

Художествена или нехудожествена литература? Или и двете?

И двете. Първата като откъсване от реалността и потапяне в нещо ново и различно, а второто като средство за справяне с реалността ( в случая училище, работа и надъхване с нови идеи).

Държиш ли да прочетеш главата до края, преди да оставиш книгата, или можеш да си спреш по всяко време?

Понякога се усещам, че сама преговарям със себе си, „Хайде, довършваш главата и тогава лягаш”, но не винаги се получава. Когато започна да чета един абзац повече от 3 пъти и сякаш не съм прочела нищо, просто спирам.

Можеш ли да захвърлиш книгата, ако авторът те дразни?

Случвало ми се е, но не бих казала, че е защото авторът ме дразни. По-скоро стилът и съдържанито на проченото. Една от малкото книги, които не успях да довърша беше „Голият обяд” на Бъроуз, прекалено „надрусана” ми дойде. Други в момента не мога да си спомня, но май не са и повече от 2-3.

Ако попаднеш на непозната дума, спираш ли, за да потърсиш някъде значението?

Нямам спомен да съм го правила на български. Но когато чета книга на английски си го поставям за задача, все пак четенето на чужд език е и един от най-добрите начини за развитие на речника и поддържането на нивото.

Какво четеш в момента?

Smart Mobs на Хауърд Рейнголд, препоръча ни го преподавателскато по Social Media, а и ми е полезно за една от курсовите работи, която пиша в момента. Вярно в някои аспекти е доста остаряла, но пък има хубави case studies.

Коя е последната книга, която си купи?

Книга за Muzeum Powstania Warszawskiego (съжалявам, но така и не знам как се казва на български), един от най-интересният и важен музей във Варшава, който проследява по изключителен мултимедиен начин съдбата на града по време на бомбандировките през Втората световна война. Като цяло, откакто съм в Полша, купувам предимно туристически книги и фотоалбуми на градовете, в които посещавам.

Иначе съм си харесала един страхотен сборник с текстове на Капушчински, който обаче още не мога да се реша да взема, защото е на полски, другото е една прекрасна книга за полския филмов плакат. Мисля да купя и по един „Естествен роман” на Господинов на полски за две от преподавателките ми, преди да си тръгна (ако успея да го открия).

От тези хора, които четат само по една книга, ли си или можеш да четеш по няколко наведнъж?

Май чета по няколко наведнъж. Имам навика да се разсейвам много и да ми омръзват бързо нещата, та гледам да си разнообразявам и с книжките. Сменям ги на настроения, май.

Имаш ли си любимо място/време за четене?

По принцип активният ми период е нощта, та така се получава, че е и най-продуктивен за четене. Някак оставаш сам с книгата, с мислите си и няма и толкова разсейващи фактори. Що се отнася до място - в София се научих да оплътнявам задръстванията с книга и музика, но номер едно в класацията на любими места си остават зелените полянки през пролетта и лятото в планината, на чист въздух и с аромат на горски билки. Особено очарование ми доставяха и няколкото следобеда с книжка във Вроцлав, близо до реката на нещо като импровизиран пикник.

Какво предпочиташ – поредици от книги или самостоятелни издания?

Не съм голям фен на поредици, но пък обичам книги с препратки към други книги.

Има ли книга или автор, които препоръчваш отново и отново на всичките си приятели?

Зависи от хората, на които препоръчвам. Гледам да не ги слагам в един калъп, защото знам, че харесват различни неща. Иначе препоръчвам Стайнбек доста често, като един от любимите ми автори.

Как организираш книгите в библиотеката си? (по жанр, заглавие, име на автора, т.н.)

Когато бях малко по-малка пренаредих цялата библиотека в хола в Монтана. Речници, български автори, чужди автори, математиките на мама и т.н. Бях направила списък и скица на кой ред коя книга точно се намира. Днес вече редът се е позагубил малко, но пак мисля, че мога да намеря точно каквото търся в тази библиотека. Моята лична за сега е доста разпиляна като се има на предвид, че през последната година живеех активно на 3 места, а с Вроцлав стават и 4. Опитвам се да редя книгите си по начин, който да е преди всичко удобен (лесно намиране), а напоследък се старая и да е приятен за окото.

И така, предавам кнжните щафета на Джули, момичетата от 3 курс книгоиздаване, Васи и Диди.

photos by m0thyyku и pinkparis1233

Има вечери когато е тихо.

2010-05-21T02:57:00.005+03:00

Когато чуваш единствено гласчето вътре в себе си, мислиш си за бъдещето, за миналото, за това, което ти се случва в момента... Вечери, когато си сам със себе си, с онзи добър приятел, който винаги се крие в теб, но на когото не винаги имаш достатъчно време да обърнеш внимание. А трябва...

В такива вечери си даваме сметка за много неща, вземаме и много решения, определящи бъдещите ни планове, създаващи ни като личности, като индивидуалности. Защото в тези самотни вечери, някъде в малките часове на нощта, ги няма страничните шумове на градския транспорт, няма ги „трябва” и „очаква се”, няма го напрежението на наближаващите крайни срокове, няма. Но пък има много неща, които виждаш именно в това „няма”.

В такива вечери може да се влюбиш или да загърбиш битката за жадуваната любов. Не с друг, а със себе си. И не е задължително това да е поражение. Защото любовта не се губи, тя просто преминава в друга форма.

В такива вечери може да се разочароваш от хората, но без да загубваш вяра в тях. Защото всички правим своите грешки с идеята, че това е правилният път...

В такива вечери намираш и своето вдъхновение за пътя напред, откриваш колко много можеш да дадеш преди всичко на себе си, а след това и на хората, които обичаш, на хората, които не познаваш, на света, като най-прекрасното поле за осъщесвяване на мечти и сбъдване на желания. Защото няма по-голямо удоволствие от това да сбъднеш желание и да видиш развълнуваните очи на човека срещу теб.

В тези нощи разбираме че живеем именно за това, за пламъчето в очите, за разтапящата усмивка, за онази тръпка на наслада от осъществяването на добите идеи и поетите рискове.

В тихите вечери, когато скайп не мига, когато книгата е затворена, когато единствено нощните пролетни птици чуруликат на прозореца... Тогава решаваме какви искаме да бъдем, какво да постигнем, да намерим.

В тихите нощи, когато всички спят, а ти си сам с музиката на своята душа.

Загубените пътища

2009-11-17T21:41:00.007+02:00

Загубените пътища са нови хоризонти, нови пейзажи, нови пътеки.

Когато загубиш смисъла на нещо, единственият начин да не загубиш и себе си е да откриеш очарованието на новото място, да откриеш нов смисъл.

Слънцето винаги изгрява от изток, винаги залязва на запад. Няма как да се загубиш. Мошеш само да се отчаеш за миг. После винаги се появава една подадена ръка, една усмивка, една друга пътека, която просто си пропуснал от обикновеното късогледство или от замъглено съзнание.

Загубените пътища не са загубени. Те просто не са намерени.

Искам отново да намеря вдъхновението от това да съм тук, да съм на това място, с тези хора, с това, което правя.

photo by alejka

"Una libertad que quita la vida no es libertad. Una vida que quita la libertad no es vida."

2009-08-05T22:33:00.007+03:00

Изборът да умреш, защото искаш да живееш.

Морето в мен е филм, който всеки трябва да гледа. Филм, който е покъртителен с усмивката, през сълзи, която присъства през цялото време, филм за живота, който убива повече от самата смърт.

Базиран на действителната история на испанския моряк Рамон Сампедро, Алехандро Аменабар създава разказ за търсенето на щастие от един човек загубил всякаква надежда за щастие. Защото борбата за правото на отказ от живот на Рамон Сампедро е борба за самия живот, за смисъл. Борба, която е неразбирама за хората, живеещи с тялото си, с възможностите на света.

Защото осъзнатият избор на смъртта е избор на човек, опитал живота и пил от него със страст и вдъхновение, опознал света и открил неговите очарования. Такъв човек не може да живее прикован на едно легло, в една стая. Той не живее, а просто съществува, защото макар тялото да е мъртво години наред, умът не е. И този ум не му дава мира, защото той лети, мечтае, сънува. Но всичко това е нереално, фалшиво, мъртво. Именно този сблъсък на живото и мъртвото в едно човешко същество, на духовното и тленното, на желанията и реалността, ражда трагедията на Рамон Сампедро. За да остане жив, той избира смъртта. Избира и свободата да бъде щастлив.

Изборът и свободата са в основата на осъзнаването, че щастието в живота не е в самия живот, а всичко, което той ти дава – любов, бъдеще, удоволствие, пълноценност. Загубата на всеки такъв чар, на всяка възможност да бъдеш пълноценен човек е загуба на живота, не физическия, а онзи другия, който може би е и по-ценнен, на „ морето вътре в мен...”.

Но отвъд трагедията на Рамон, стоят и историите на хората около него, хората, които го обичат.

На жената, която е като него, но няма силата да пожелае смъртта като изход, няма годините на страдание и размисъл, няма силата да поеме риска.

На другата жена, която търси своето спасение в усмивката и думите, във възможността да го промени, но намира любовта и жертвата да осъществи избора.

Трагедията на бащата, за когото по-голямо нещастие от смъртта на син е желанието на сина да умре.

На брата, който не може да разбере избора.

На снахата, която приема стоически, но вътрешно страда за човека, затворен в мъртвото тяло.

На племеника, който научава, колко много го е научил чичо му, колко много му е дал, без да разбере.

Защото историята на Рамон Сампедро е история за живота, който не продължава след смъртта, но се осъщесвява чрез нея. Чрез борбата и свободата на ума, чрез "морето в мен", което не спира да иска щастие.

Щастие

2009-07-21T22:32:00.008+03:00

Поемам щафетата от Васи и се включвам в играта.

Шест неща, които ме правят щастлива...

1. Чаша хубаво червено вино – в компанията на добри приятели и сладки приказки. Леко зачервени бузи, ухание на уют, на зимна топлина и наслада от вкуса на живота в червената напитка. И не, тук не говоря за пиенето на (много) вино, а за самия ритуал. За щастието да споделиш една чаша събрана слънчева светлина в зимната вечер с приятели, които празнуват самото случване на живота. Виното не случайно е възпявано толкова много още от древността. Обгърнато със символика, за мен то е един от символите на щастливите спокойни вечери в приятна компания. То е щастието от опознаването на хората, от разказите на минали или бъдещи лични истории. То е откровението на душата, разкриваща себе си в миг на опиянено щастие. То е усмивката в края на дългия работен ден, то е блясъка на закачливия поглед, руменината на стопленото от щастие сърце.

2. Пътуване – Винаги съм обичала да пътувам и то не просто да посещавам различни места, а самият процес на пътуването, както се казваше в една книга „Понякога е малко по-добре да пътуваш, отколкото да пристигаш” Независимо от превозното средство, независимо от времето за пътуване. Просто да пътувам. Предполагам, защото бързата смяна на пейзажа, самото движение на превозното средство, ми помагат да се отпусна и да остана сама с мислите си... или да си спомня нещо красиво... или да помечтая за нещо предстоящо. Пътуването винаги ме е зарежда, дава ми време. А освен това и едни от най-прекрасните ми спомени въобще са били по време на пътуване. Едни от най-големите ми мечти са свързани с пътуване. Вероятно затова и пътуването е и една от любимите метафори на самия живот. Търсиш своя собствен път, срещаш много хора, някои остават и пътуват с теб, други просто избират друг път. Губиш се, намираш отново пътеката и продължаваш така... търсейки своето щастие, което може би е самото пътуване...

3. Море/Планина – Тук се колебаех много, кое от двете да пиша, накрая реших, че трябва да са и двете заедно. Морето, което мирише на лято, нежно е като пясък и винаги е усмихнато. Всичките ми срещи с морето са били празник на щастието. С любими хора, с добри приятели, с мама и тати, с хора, които ме правят щастлива всеки ден. Но там е различно... там щастието е умножено по много, винаги. Планината от друга страна ми е сякаш сантиментално щастлива. Това, че съм израстнала близо до планината (Берковица) и постоянните походи из Балкана като малка сигурно имат своето влияние. Планината е свобода. Тя е наслада от природата, почивка от шума и умората, полет на душата. Незабравими са миговете на след изкачването на някой връх, бил той и просто Ком. Незабравими са горските пикници с боб в гърне и шишчета на клечки. Невероятна е и кристалната ледена вода, която действа по-енергизиращо от всяка енергийна напитка. Незабравимо мил е смехът на групата отекващ в ехото на планината. Слънцето, снежинките, дъжда, всичко там е подплатено с щастие, с усмивки и хубави спомени.

4. Прегръдка – Прегръдката е щастието въплътено в жест, също както целувката е любовта. Когато някой те прегърне искрено и чуваш как бие сърцето му, някак всичко се оправя. Една прегръдка може да оправи всичко, дори когато положението изглежда непреодолимо тягостно. Една прегръдка е по-силна от думи, една прегръдка може да бъде всичко. Прегръдката в ръцете на любимия, прегърдката на приятел, прегръдката на мама... Всяка прегръдка е щастие от това, че сме тук, че сме заедно. Всяка прегръдка значи нещо, понякога повече, друг път по-малко, но винаги нещо. Тя е отношение. Тя е щастие...

5. Музика – музиката е щастието да чуваш живота си в ноти, ритъм, в думи, които сякаш са написани точно за теб, в точния момент. Музиката е онова щастие да намериш подходящия саундтрак на всеки момент от своя живот. От безнадеждното лутане, до надеждата и върховното щастие, от мечтата, до нейното постигане, от бунта и гнева до съкрушението или победата. Музиката на живо, от своя страна вече е още по-велик момент на щастие. Единствено, когато слушаш музика на живо можеш да я усетиш истински, да я преживееш, да бъдеш част от нея. А няма по-щастлив миг от това да си част от песента, от мелодията на живота... Музиката казва всичко, а освен това и струи от хората. Хората с щастлива музика си личат от далече. Те са усмихнатите непознати от улиците, приятелите, които те зареждат само с един поглед и влюбените, които нежно раздават себе си за миг красива обич. Тези хора носят щастие в душите си, носят музиката в сърцата си.

6. Щастието – безспорно най-голямото щастие е да си щастлив и хората, около теб също. Неслучайно една от любимите ми думи е щастие. Щастието е живота, дори с кофти моментите, защото след това винаги има нещо по-добро, трябва да има... в повечето случаи има. Щастието е оптимизмът за бъдещето, вярата в по-доброто, идеализмът на младостта и носталгията на възрастта. Най-красивото обръщение към мен е било „щастие” и с него не могат да се сравнят нито слънцата, нито всички сладки животинки, нито смешни буквосъчетания. Защото щастието събира всичко в едно. То е вътре в теб, да носиш щастие е най-милото и приятно нещо на света. Да носиш щастие и да те наричат щастие... това е най-голямото щастие.

А сега, за да разкажат за своето щастие предавам играта да продължи към Катя, Лили и Джули.

photo: enaaa

Дни на свободното слово 2009

2009-05-10T02:36:00.004+03:00

Една година след първите дни на свободното слово, в които аз взех участие, с нетърпение очаквам следващата седмица, когато ще се случи отново тази вълшебна седмица.
Сигурно вълшебна за някои звучи прекалено силно, но вероятно и амбициите на всички нас, които взехме участие в подготовката на дните ще ви се сторят прекалено големи. Но аз не мисля така. Защото седмицата наистина е вълшебна и сега ще ви кажа защо, защото за една седмица, за 3 дни, за няколко часа в иначе студено академичната аудитория можеш да откриеш неща, които да променят живота ти.
И не, не преувеличавам. Защото тези Дни вече промениха моя. Защото гостите, темите, идеята на самите дни е да правят точно това, да променят, да пораждат размисли, да търсят активност, да търсят надеждата за по-доброто бъдеще, за по-добрия живот.
Дните на свободното слово не са дни само на свободното изразяване, място, където свободно можеш да говориш за свобода на словото, за свободата въобще. Те са нещо повече и вярвам ще бъдат нещо повече и занапред. Защото тези дни са всъщност дни на активността, на мечтите, които пораждат други мечти. Тези дни са мечтата за сбъдването на мечтите. Тези дни са за борбата и за трудностите, но и за красотата на постижението.
Много често познати ме питат защо се занимаваш, какво печелиш, та на теб не ти плащат...
Но всъщност аз печеля много, печеля онзи поглед в очите на хората в аудиторията, когато тръгвайки си след поредната дискусия знаят, че са получили надеждата и вдъхновението, което да ги кара да бъдат по-добри, по-свободни, по-глобални в своите мисли и действия.
Дните не са просто студентска инициатива, проект към CV-то на организаторите или една вечер в университета. Дните са мисия, те са фестивал на вярата, че можем да бъдем повече, че студентите и младите в България са достойни граждани носещи своето гражданско самосъзнание и отговорност.
Няма по-приятно нещо от блясъка в очите срещу теб, блясък смесица от щастие, надежда, вяра, събудена идея, мечта...
Повече за Дните и програмата тази година може да научиш в блога на фестивала ТуК.
Надявам се да се видим там.
*photo - murme

Forgotten songs

2009-04-01T13:53:00.003+03:00

Всеки има свои песни, песни, запечатали един миг ... на радост, на болка, на несподелена или щастлива любов, песни, в които проектираме себе си.
Всъщност нещото, което винаги ме е привличало в музиката е именно това, да проектираш себе си в 3-5 минути, да откриеш най-подходящия саундтрак на конкретния момент, а след това да го запечаташ като спомен за нещото и след време точно тази песен да ти припомни случката.
А всяка песен има свое настроение и тук нямам предвид настроение в чисто музикален аспект, а настроение, с което ти лично я усещаш, защото и най-ритмичната и забавна песен може да е тъжна, а най-нежната и прочувствена балада да те изпълва с живот и наслада.
А забравената песен... тя винаги е мила и прекрасна, също като спомена.
Неповторимо е изживяването и отново. Изключителен е моментът, в който откриваш себе си в думите, а текстът тече сякаш в съзвучие с ритъма на мислите ти, отново. Знаеш всяка дума, предчувстваш всеки звук, всяка пауза, всяка част от тази песен. Тя е част от теб, а ти дори не подозираш...
Забравената песен носи носталгията на времето и хората, които сме били, но понякога носи и желанието да бъдем, каквито винаги сме мечтали.
Ето и моят списък на забравени и намерени песни от последните месеци.
The Subways - I Want To Hear What You Have Got To Say
NOFX - Re-Gaining Unconsciousness
The Doors – People Are Strange
Nirvana - Smells Like Teen Spirit
Him - Wicked game
Robbie Williams – Supreme
Kelly Clarkson - Behind These Hazel Eyes
Maria Solheim - Too Many Days
Backstreet Boys - Show Me The Meaning of Being Lonely
Милена - Защо
Ваня Костова – Вишна

Често

2009-03-26T15:41:00.003+02:00

Често не разбираме кога и как хората се променят.
Често промяната е и в нас самите.
Често тези промени нараняват.
Често промяната е просто скрита черта, която не познаваме.
Често промяната е необходима, но и невъзможна.
Често човекът отсреща дори не разбира какво ти причинява, когато казва/прави/не прави нещо.
Често промяната е само в това как казваме нещо.
Често не виждаме, колко много значим за друг.
Често се опитваме да избягаме, вместо да продължим напред.
Често грешим, когато не говорим.
Често една среща може да промени много.

Често... напоследък все по-често.
Въпреки че не е честно ...

Lie In The Sound - Trespassers William

You never know what's coming for you...

2009-01-28T17:18:00.006+02:00

Една история, която истински разтърсва или по-скоро докосва, достига до най-тайните и скрити емоции на душата и личността. Напомня ми на чувството след Предай нататък, но е някак по-магично, по-забулено в тайнственост и приказен чар. Но също толкова болезнено реално. Сюжетът, колкото и странно да звучи, ми напомня на Форест Гъмп, но много по красив, по драматичен и романтичен. Музиката непрекъснато играе нежно по струните на емоциите, а танцовите стъпки тактуват ритъма на историята.
Филм за живота, който е различен и дава на всеки, но и отнема много. Приказка за върнатото време, което не е нищо повече от голямата мъка да изживееш и загубиш всичко отново...
А най-тъжното нещо е да губиш хората, винаги, макар да знаеш, че е неизбежно.
Толкова тъжен и същевременно красив... толкова нереален, а неповторимо истински. Сигурно, защото самият живот е безкрайно чудат, а всеки ден се убеждаваме, колко жестоко истински е.
Our lives are defined by opportunities, even the ones we miss.
Една история за остаряването, но не като трагедията на едно съществуване, а като откриване на извечни, непреходни истини за света, за хората и за пътя, който изминават.
Една история за една любов, която боли, но и носи най-голямата радост. Съдба, която си играе с чувства, емоции, мигове на блаженство и себеосъществяване. Една любов, която не може да остарее, която никога не е била млада или стара, но винаги е била там...защото Онази любов винаги е там, и винаги можем да я познаем. И призвани в битката с времето, когато надеждата е почти изчезнала в самосъжаление и болка се появява искрата...да продължиш...да опиташ отново...
For what it's worth: it's never too late or, in my case, too early to be whoever you want to be.
Животът тече и дори часовникът може да върви назад, просто защото трябва да се върнеш назад и да откриеш пропуснатите мигове, разминаването с живота. И ако имаш щастието, ако имаш силите и възможността да направиш всичко, да дадеш колкото притежаваш, за да достигнеш Нещото, да покориш върховете си, да осъществиш идеите и мечтите си.
There's no time limit, stop whenever you want. You can change or stay the same, there are no rules to this thing. We can make the best or the worst of it.
Старостта не е трагедия, трагедията е единствено разминаването на моментите. Не е страшно, че остаряваме, а че изпускаме момента...разминаваме се във времето и пространството, в търсенето на себе си...в търсенето на любовта, в преследването на мечтите си...и все пак... до последния миг...
You never know what's coming for you...

А аз, аз открих себе си... в няколко думи...
Препоръчвам горещо :-)

At least I know I lived, just a little...

2009-01-06T19:42:00.003+02:00

Мой свят...

Да продължа

...да се стремя.

Да не спирам

...да търся.

Да виждам

... за да намирам.

Да се боря

... да обичам.

Да вярвам

... за да бъда.

Всичко предстои...

ЧНГ

Antidepressant вафла?!

2008-11-30T10:48:00.006+02:00

Винаги съм си мислила, че само шоколадът става за тази работа... все пак явно и вафлата си има предимства.
Определено интересен начин за маркетиране на продукта с опаковка и свеж хумор.

...

2008-11-24T23:58:00.002+02:00

Няма нищо друго, което да те унесе така, че почти да си пропуснеш спирката като музиката и книжката...
освен съня, може би.
Almost Here - Mcfadden & Delta Goodrem

А докато пътуваш в студения автобус със запотени стъкла и уморени физономии, осъзнаваш, че навън градът живее. И от всяка сграда те гледат малки кутийки със светещи лампи, където други хора, уморени или весели... живеят. А ти просто минаваш покрай тях.
Сигурно понякога трябва и да изпуснеш своята спирка, защото след нея може да има нещо, което ще те изненада, вдъхнови...
а може би е само сън.
И всичко отново е almost here...but not really ...

Истинска зима

2008-11-23T15:15:00.000+02:00

Честит първи сняг!

Какво е за теб Медийният панаир?

2008-11-21T15:20:00.005+02:00

Понякога е странно как едно събитие може да те промени толкова много. Просто събитие...Една седмица, 5 дни, няколко дискусии... знаеш, че има нещо тази седмица във Факултета. Хубаво, ще има нещо различно от традиционните лекции... но надали ще е нещо уникално.
Сигурно така съм си мислила миналата година в дните преди медийния панаир. Но когато нещо се случи, когато мине време и се обърнеш назад откриваш, че това не е било просто обикновено събитие, и никога няма да бъде за теб. Защото медийният панаир може да промени много. И да, той наистина направи много за мен. Научи ме на много и ми даде много. Продължава да го прави и днес, когато вече имам възможността да бъда един от организаторите му.
Там, на медийния панаир за първи път открих PRoPR, а шест месеца по-късно вече бях стажант там. И именно сега, когато се връщам назад, когато съм и от другата страна на това събитие, осъзнавам колко лично и скъпо е то за мен. Едно събитие, което ми даде необходимото вдъхновение да продължа да се развивам в сферата на публичната комуникация, а с това и прекрасните хора, с които работя днес.
Събитие, което наистина беше интересно, полезно, живо и човешко. Събитие с емоция и нетърпеливо чувство на вълнение, събитие, което усещаш, че е направено точно за теб.
А именно в това е и силата на медийния панаир, неговата мощ и значение – това е неговата емоционалност. Всеки усеща събитието лично за себе си, усеща го близко, с отношение към самия него. В него са първите срещи, първите въпроси, дискусии и запознанства с хората, които до преди дни си гледал само по телевизията или чел в печата.
Там, няма академична йерархия. Там, ти си равен с преподавателите, с доказани журналисти с многогодишен стаж. Там, можеш да заявиш амбициите си, да докажеш себе си, без граници, без страх от оценки и неудобни въпроси. Там, можеш да откриеш мечтаната работа, но можеш да откриеш и себе си.
А иначе Медийният панаир е просто събитие. Но твоето събитие. Твоето време, твоето място, твоите теми, гости и въпроси. Събитието, което вярвам ще запомниш лично за себе си и ти самият.
Събитие, което вярвам си заслужава стоенето да късно през нощта, заслужава си да го посетиш (от 1 до 5 декември във ФЖМК).
Сигурно ще ти пиша и другата седмица за него. Но за сега можеш да се насладиш на собствения му блог - ТУК, а можеш да му станеш и приятел във фейсбук. А след това да се присъединиш към специлната група пак там.

Will tomorrow bring all into light...

2008-11-17T22:28:00.004+02:00

Странно е колко различно може да почне една седмица.

Едната - прекрасно, нежно, с искрена усмивка и любимите песни на плейъра...

С интересни лекции и разтоварващи разговори с колеги. Вдъхновение и хъс за работа. Мило писмо със задачки и I believe in you. Усмихната среща с Пухче и страхотен оптимизъм.

Дори чистачката да е изхвърлила обувките ти на 2 седмици, приемаш всичко като една страхотна смешно-трагична история. Една седмица под звуците на Carolina Liar - When You Are Near (въпреки че не беше близо), U2 And Green Day- The Saints Are Coming, Keane -Somewhere Only We Know, Dashboard Confessional - Vindicated...

Втората - дъжд, кучета, и депресарски песни на плейъра...

Лекциите или полупропуснати или с напълно неустановен смисъл като цяло. Няколко тъпи спора с колеги за неустановения смисъл на упражнението. Гаден дюнер за обяд и Ичева за десерт.

Поне имаше къщичка и малко крими мислисли, за да пооправят деня...

Всъщност не искам да пиша за тази седмица... поне докато не е свършила...не искам да съм пак тъжна... и няма...

Изфук!

2008-11-10T19:41:00.007+02:00

Защото морето беше страхотно...

Защото вдъхновението идва с хората...

Защото красотата се крие в живота...

Светът е голям и спасение дебне отвсякъде

2008-10-31T02:04:00.003+02:00

Една искрена история за паметта и забравата, за спомените и настоящето. И най-вече за спасението – от болката, от спомените, от нещастието и съдбата, от себе си.

Едно пътуване от загубата на всичко до откриването на красотата на живота, едно пътуване за силата и мощта на човека, за търсенето на загубените пътеки и за откриването на надеждата.

Честно казано, нямах големи очаквания към филма, да не кажа, че въобще като ходя на кино гледам да не се навивам много, за да не се разочаровам. Но днес определено останах изненадана, защото "Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е един истински красив филм, филм който със сигурност трябва да отидеш и да видиш.

Филмът сякаш неусетно достига до теб, кара те да съпреживяваш историята на героите. Емоциите са живи, неповторими и може би всеки ги изживява сам за себе си. Но всичко е толкова мило, толкова близко и нежно, и ти просто няма как да останеш безразличен. На моменти едновременно ти се иска и да заплачеш и да се усмихнеш от умиление, да протегнеш ръка и да станеш част от историята.

Не може да не усетиш красотата на пътуването в шегите, песните и разговорите на Бай Дан и Сашко. Природните картини, свободата, вятъра, звуците от пианото, музиката на Ибряма само допълват значението на думите и всичко е като вълшебно, макар и прекалено реално.

Спасението е възможно и е въпрос на избор, на вяра, на сила и упоритост. Спасението дебне отвсякъде и може би просто някой трябва да ни покаже, че го има, да ни даде паметта за щастливите забравени дни. Тогава съдбата е в наши ръце, заровете хвърляме ние ...

И сега отново искам да гледам филма, не само защото е добър, а защото те кара да се чувстваш по-добре, по-щастлив, по-вдъхновен. Може би и затова исках да заведа А на него, но той ми отказа. Дано поне отиде да го гледа с друг.

Аз знам, че ще отида...

Въпроси

2008-10-31T01:14:00.004+02:00

Когато се събуждаш сутрин, мислиш ли си за деня, който ти предстои? Мислиш ли си за това, какво ще постигнеш, как ще го постигнеш?

Когато се събуждаш сутрин, будиш ли се с усмивка?

Когато отиваш на работа/училище, търсиш ли усмивки в очите на хората?

Too many days...

2008-10-26T18:27:00.003+02:00

Когато останаеш сам, а искаш да поговориш с приятел, когато седиш в студената стая на общежитието само с чаша чай, компютър и един куп тетратки. Когато в стаята мирише на ябълки, а Maria Solheim пее единствено за теб ... тогава чувстваш, че няма какво да промениш, а толкова много искаш да е различно.
Има нещо, което липсва в цялата история.
Искам да е цветно, червено и синьо, като рисунката на Ина от вчера. Искам да е весело и шантаво... Искам нещата да се случват красиво, романтично и да остава нещо, каквото и да е - спомен за един поглед, надежда за една бъдеща любов, рисунка, дума, топлина. Винаги трябва да остава нещо, иначе всичко, което правим няма смисъл, няма памет.
Ще ми се отново да рисувам ...
може би ще опитам да открия ново вдъхновение, нова надежда.

Too Many Days - Maria Solheim

Когато останаеш сам , а искаш да поговориш с приятел, когато седиш в студената стая на общежитието само с чаша чай, компютър и един куп тетратки. Когато в стаята мирише на ябълки, а Maria Solheim пее единствено за теб ... тогава има и нещо, което ти дава сили да продължиш - "обичам те" от трима души, един допълнителен час и всичко, което е останало ...

Meeting Rolex

2008-10-14T07:11:00.001+03:00

Има срещи, които могат да те зарадват, срещи, които да те изненадат. Има срещи, които променят живота ти. Има срещи, които променят света, в който живееш. Има и срещи, които ти дават много повече в бъдеще, просто защото си срещал Истински хора.

Има срещи, които очакваш, а има и такива, които просто се случват, без да осъзнаваш, че те могат да променят нещо. След време обаче - след месец, половин година, цяла година, вече знаеш, че тази среща е била важна ... поне така го чувствам.

Защото една среща е само началото, игра на случайността и съдбата ... после всичко зависи от теб, и може би малко от съдбата.

Щастлива съм че точно преди една година имах възможността за тази среща, а от нея и за много хубави мигове. Обичам ви, много.

Свободата...

2008-10-11T00:22:00.004+03:00

"Предпочитам опасната свобода пред спокойното робство!"

Жан Жак Русо

За една година

2008-10-05T22:20:00.005+03:00

Една година и малко повече... откакто съм в София.

Цяла седмица мисля, какво да напиша, каква е равносметката. Една година, която премина страшно бързо. Случиха се много неща, а същевременно повечето са незабележими.

Преди година жадувах за промяна, за едно ново начало, което да ми даде свободата да бъда щастлива, да имам възможност да бъда себе си, да открия себе си. Да разбера, какво искам да постигна, да си изясня много неща.

Получих своята промяна, но честно казано още ми е трудно да говоря за резултатите. Отново искам промяна, затова и утре се местя на общежитие. Започвам да мисля, че проблемът не е в това, че нещо се случва по определен начин, просто аз го възприемам така. Сякаш на моменти ме е страх от мен самата, от това, което мисля, желая и жадувам. Затова и непрекъснато бягам, търся промяната. Но може би тази година всичко ще си дойде на място, поне ще опитам да стане така.

И все пак тази една година беше важна. Научих, че трябва повече да се боря, да бъда по-инициативна. Научих, че трябва да показвам любовта си към хората, които обичам своевременно и импулсивно. Научих, че хората могат да са много подли и към най-близките си, а има и такива, които само с една прегръдка ти даряват вярата в хубавия ден.

За тази една година срещнах прекрасни хора, които ми дават много не само в професионален аспект, но и в емоционален план. Благодарение на тези хора имах най-красивото лято, един интересен стаж, който след Дните на свободното слово напълно ме убеди, че искам да се занимавам с медии и комуникация. Надявам се пътешествието да продължи скоро...

Тази година намерих и нови добри приятели, които ме направиха и по-отговорна и по-целеустремена, а може би и по-добър човек. Част от тези хора ме вдъхновяват истински всеки ден и съм щастлива, че мога да бъда до тях толкова често.

Тази година трябваше да бъда и опора и подкрепа на най-скъпите си хора. Не знам до колко се справих. Дано всичко свърши по-бързо и отново да има усмивки по лицата им.

Отново се влюбих и отново боли, но този път не искам да страдам, просто ще опитам да бъда силна...и ще продължа напред.

Не успях да намеря местенце, което да бъде само мое...няма да спирам да го търся, а може да доведа и някого с мен...просто, за да не се загубя по пътя.

В общи линии е това...емоционалният вариант.

Другото сякаш не е толкова важно – отлични оценки, университет, разделяне с малкия град и родителите, самостоятелност ... това са неща,с които винаги съм знаела, че мога да се справя. По-трудното едва сега започва, да се докажа пред самата себе си.

И от утре, с новата промяна, поемам отново по пътя...

Стана ми малко тъжно и объркано, но сигурно, защото всяка промяна е тъжна, макар и желана.

И още нещо - открих, че искрената детска усмивка и няколко „умни детски слова” могат да бъдат най-красивото начало на деня.

Провал или не точно

2008-09-24T21:20:00.007+03:00

Тъй като напоследък все се чувствам прецакана (може и да е от времето) и до голяма степен не съм доволна от себе си та гледам да чета повече и да компенсирам с нови знания неголямата си ефективност в работата. И така попаднах на една интересна презентация на Taylor Davidson в Pimp Your Work , която разказва по един много лек и приятен начин 25 тайни, научени от провала.

Аз също винаги съм мислела, че провала и грешките са именно да се учиш от тях. Тъй че, Don't worry. It's not the end. Всеки провал е поле за нови постижения.

How To Fail: 25 Secrets Learned through Failure

View SlideShare presentation or Upload your own. (tags: success failure)

Неизпратени писма

2008-09-24T00:21:00.005+03:00

Понякога пиша, за да изразя себе си... да кажа това, което не мога да изрека. Пиша писма до хората, на които искам да кажа нещо, а ме е страх да го направя. И гадното е, че това не са гневни писма, а любовни писма... писма мечти...
Дали някой, някога ще ги намери, дали ще иска да ги прочете...

Please Read The Letter - Robert Plant & Alison Krauss

Още едно писмо... сигурно и то ще остане непрочетено... или поне за сега...
Просто не е точното време...

Есенно неделно

2008-09-14T19:05:00.008+03:00

Неделя... и най-после истинска почивка. Неделя, а навън вали така сладко и спокойно. Обичам началото на есента...

Вратата на терасата е полуотворена и чувам нежното почукване на капките по покрива. След малко дъждът спира... но само за малко, може би, просто за да имаш време да чуеш собствените си мисли, после отново започва своята песен. А от компютъра звучи Led Zeppelin... може би най-подходящата музика за истински есенен ден, първи за тази година. Един красив ден, едновременно тъжен, но и някак успокояващо мил, красив, неповторим. А аз съм се увила в памучното одеяло и чета Стайнбек. Касотата на думите ме увлича, слива се идилично с пронизващите китари на Джими Пейдж и ритмичните удари на дъжда отвън. От леко открехнатата врата се носи аромата на току що изпечена домашна питка... и всичко е толкова, толкова хубаво.

Сякаш отново съм дете и съм вкъщи, сякаш няма грижи, болка, страдание. И всичко е така просто...

Жадувам да се прибера в края на седмицата, от много време насам наистина искам да бъда в моя дом, в моята стая... Жадувам да видя и Балкана, изпъстрен с всякакви цветове, естествена красота, щастие и едновременно тъга.

P.S. И да, ще има всички цветове и зелено и жълто и червено и кафяво и черно и сиво и златисто орнжево и дори синьо... защото есента е магьосница и може да рисува с всички бои, за да се роди отново светът през пролетта, за да можем да мечтаем отново...

А дъждът... той просто измива платното на художника, за да бъде новият свят по-чист, по-добър, по-вълнуващ и красив.

Буквичка

2008-09-11T13:43:00.008+03:00

Явно Алекс иска да си играем на букви...

Добре, като се замисля любимата ми букава е Щ, хем с опашка, хем с коронка.

Щ, което с други Щ-та става голяма Щуротия.

Щ като Щангистът Щипва си Щипка от Щрудел,

Щ като Щъпуркат Щастливи Щърбави Щурчета.

Но и Щ като Щедрост.

И най-много, защото Щ е Щастие, едновременно мечта, надежда, любов и красота, насладата от Ж-то на живота и най-скъпият подарък, най-милият комплимент, защото знам, че най-красивто име, с което може да те нарече някой, е Щастие.

И тъй щафета също е с Щ - тъй че тях ги предаваме на Калинка, Eнея и Ники

За града от другата страна на Петрохан... 1 част

2008-09-11T02:07:00.012+03:00

От днес започвам нова рубрика в блога - Из див(н)ия северозапад, където ще пиша за моя роден край, за северозападна България, за местата, които обичам, които заслужават да се видят и съхнарят. Местата, които искам да ти покажа и евентуално ще поискаш да посетиш. Първото място е Берковица. Моето място за бягство от голяма София. Малкият град от другата страна на Петрохан.

Там, където прекарвах всяко лято като дете, а сега ходя само през уикендите. Там, където се зароди любовта ми към планината, където открих очарованието на късните вечерни разходки. Там, където издадох първия си вестник (Даже цели два броя, заедно с братовчедка ми и брат ми, но за това друг път). Там, където израснах, защото макар да не съм живяла постоянно в Берковица, този град ми даде много. Много безгрижни лета - спомени, емоции, много природа и красота, много щастливи детски моменти.

Там, където искам да те заведа, защото тези места вече са наистина малко.

Берковица е на 80 км от София, а пътуване до там е не по-малко приказно от самия град. Големи буки, провесили клони над пътя, живописни гледки и китни селца. През зимата сякаш пътуваш през снежен тунел от приказка на Андерсен. А в края на септември, когато гората се оцвети във всички отенъци на червено, жълто, кафяво и зелено, гледките сякаш са от картина на любимите ми импресионисти. В летните горещини лесно откриваш прохладния дъх на планинска свежест, а през пролетта аромата на живота в уханията на цъфнали дървета и храсти. Път, който ако не беше с толкова много дупки, би бил сам по себе си атракция. А по този маршрут час и половина винаги минават много бързо, а после пристигаш.

Берковица е малък град, около 10 000 души, а аз дори се съмнявам, че има и толкова. Когато се разхождаш през почивен ден (Изключваме летния сезон, когато бабите гледат внучетата.) рядко можеш да срещнеш някой по улиците дори по центъра. За сметка на това в петък, когато е пазарният ден целият град излиза – пременени и нагласени баби, чичковци, които си търсят препарати за пръскане на лозето, малки дечица, които обикалят сергиите за бонбони и детски играчки. И всичко това в един ден, после – затишие.

Центърът е типичният за градовете в северозападна България – с голям площад – мегдан. Винаги съм мислела, че е това е така, защото хората по тези места обичат зрелищата, обичат да играят и хора...Но всъщност на площада събирането на едно място дава възможността за общуване, дори за малко поклюкарстване и обсъждане на оклолните, а това в малкия град е нещо като хоби. Все пак, отличителна черта на берковския площад е мраморът. Мраморът, който е вграден навсякъде – по улиците, в жилищните блокове, в чешмите и паметниците. Мраморът, дал името и на любимият ми пешеходен булевард водещ към хълмът Калето.

А Калето е мястото, което всеки гост на града трябва посети. Непосредствено до града този горист хълм покрит с борове и акации е като градски парк на високо. На самият върх, където някога е имало храм, пък се открива неповторима гледка към Берковица и околностите – Ашиклар, Ком, Петрохан, Врачанския балкан. Място, където наистина можеш да видиш и усетиш красотата на този край, където можеш да помечтаеш, да събереш живи картини на природата. От Калето лесно можеш да видиш старата часовникова кула, която и днес отмерва времето в града, да погледнеш от високо и църквата „Рождество на пресвета Богородица”, за която обаче ще ти разкажа другия път...

Има и още неща за разказване... това е само началото.

За началото на септември

2008-09-01T12:06:00.006+03:00

Мразя дни като днешния - очакваш нещо да започне хубаво, нов месец, нови надежди, нови цели, но в един момент всичко се скапва. И в този ден няма какво да правиш. Няма с кого да го правиш. А и вече лятото толкова ми е омръзнало (тук най-вероятно някой ще ме сметне за луда). Но всъщност аз никога не съм обичала края на лятото, всичко интересно и ценно вече е свършило, мислиш си че правиш нещо, а всъщност само запълваш времето – с нищо... Да, поне имаш време за четене, но и това омръзва.

Чувствам се тъпо, защото дори и да се настройвам за нещо приятно през деня винаги се случва така, че нещо не е както трябва, нещо ти съсипва и настроение и желание и всичко. Или както е казал Чарлз Буковски ; 'There will always be something to ruin our lives. It all depends on what or which finds us first. You're always ripe and ready to be taken.'

И в повечето случаи това е нещо малко, нещо, което човека до теб никога няма да разбере и види, някоя дребна постъпка или неволен жест. А аз не съм от тези, които си казват... Сега само най-много да си помрънкам, но пак хората, за които става дума няма да разберат... и после майка ми ми казва, че не съм мислела за другите...

И все пак имам надежда за септември и даже мисля да го кръстя „месеца на подаръците”. И причината не защото аз ще получавам подаръци, напротив подаръците ще са за другите... Дори и да звучи парадоксално предпочитам този вариант и хората, които ме познават знаят много добре това.

Септември е месец на подаръците и подаръците ще бъдат много и наистина уникални, подаръците ще бъдат от сърце, ще бъдат неочаквани и се надявам да бъдат оценени... Може би това ще направи месеца истински хубав. Може би така ще успея да променя настроението от първия ден. И така – септември е маратон на празниците, който започва на 3ти, така че стискай палци. Своевременно ще те уведомявам за събитията, защото ще е наистина интересно. И пак, септември си е септември, носталгия по-хубавите моменти от лятото и надежда за една прекрасна есен...някакъв междинен период на равносметки и нови мечти, просто трябва да запълня времето с нещо полезно и да не съжалявам за свободното време. И още нещо, денят не е свършил, има време за нещо наистина хубаво...

Опити

2008-08-21T01:52:00.006+03:00

Има нощи, в които не можеш просто да заспиш. Има нощи, в които мислиш и знаеш, че нищо няма да се промени и утре и след ден и след месец...

Когато искаш нещо силно, а знаеш че не можеш да го имаш. Не можеш да го искаш сега, не можеш. Нямаш право, защото то е чуждо и все пак продължаваш да го искаш.

Когато обичаш и просто забравят да отвърнат на чувствата ти. Когато си сам и него го няма. Когато не можеш да споделиш, защото ще нараниш.

Тогава можеш единствено да опиташ да продължиш…да опиташ да бъдеш щастлив в малките моменти, да опиташ да намериш ново слънце, да опиташ да бъдеш и сам…

Cellophane - Amanda Ghost

Най-хубавото лято...

2008-08-12T10:21:00.010+03:00

Как можеш да познаеш, какво ще бъде лятото? Дали по прогнозата за времето или по плановете, които си правиш? Питал ли си се някога, кое е нещото, което прави едно лято незабравимо и неповторимо, истинско и вълшебно?

Тази година открих своя отговор, открих и хиляди нови неща, нови емоции, знания, места, изживявания ... и всичко това благодарение на хората ... на прекрасните хора, които срещнах, опознах и все още опознавам. Защото именно тези хора направиха лятото ми толкова красиво, сякаш божествено.

... но и нищо не започва от лятото, защото то е кулминация. Лятото е миг на наслада от достигнатото и завоюваното през времето преди него...лятото е щастливият безгрижен връх на живота – музика, приятели, море, вятър, широки усмивки и пътуване... малко дъжд и лека хрема за край, но всичко придружено от красота и приятни спомени...едно незабравимо, истински мое и наше лято...

* снимки Аз и Васи

и още отзиви от морето при Алфко, Васи, Кали, Роско и Симо

Живей сега

2008-07-01T19:31:00.003+03:00

Днес съвсем случайно открих и песента за Йоли. Мелинда ми беше пращала част от нея още миналата година, но и обещах да не я качвам никъде, докато не се завърши. Мисля, че сега е точният момент... "Живей сега!"

В памет на едно слънчице

2008-07-01T00:41:00.000+03:00

Какъв ден е 1 юли? Джулай? Празник на слънцето? ... или просто 183-ят ден от годната, точно по средата, защото след него остават още точно толкова - 183... Но аз не искам да ти разказвам за 1 юли, защото всеки си има свой 1 юли, свои спомени свързани с посрещането на слънцето рано сутринта, с поздрава към новия ден... към бъдещето...

Искам да ти разкажа за едно слънчице, едно слънце, което е изгряло преди 20 години на тази дата и което си отиде по най-нелепия начин преди година и малко, отново на един празник - на празника на любовта 14 февруари...

На първи юли тази година Йоли щеше да навърши 20 години...но тя ще остане завинаги на 18...просто, защото се влюби в неподходящ човек.

В момента ми е трудно да пиша, както ми беше трудно да осъзная случилото се преди година и половина, защото това момиче беше невероятно кълбо от енергия, положителна енергия, която без жал раздаваше на хората около себе си. И в един миг тази енергия просто изчезва и ти оставаш в тъмното, в мъката и болката от тъпото „ЗАЩО”. Но оставайки в тъмното имаш възможност да видиш много неща, неща, на които иначе не обръщаш внимание,за които не се замисляш или не забелязваш...

Да живееш пълнокръвно, да показваш обич на повече хора, да бъдеш импулсивен в любовта, да оставиш следа, да бъдеш човек, да създаваш красота в мислите на хората, да бъдеш добър, да живееш сега... за мига...защото това е единственият живот, единственият, който помним, единственият, който имаме...

Това именно искаше да ни каже Йоли през целия си живот... да бъдем истински и да живеем пълноценно, да се усмихваме повече, да бъдем щастливи, защото не знаем, колко дълго може да продължи това ...

„Живей сега...” са нейни думи и когато мисля над това все повече осъзнавам, колко много е иронията във всичко около нас...Да, иронията е пълна, защото за убиеца наказанието не е толкова тежко, колкото за майката, защото той ще живее (само 9 години в затвора и после пак е свободен), а тя-Йоана - няма, освен в спомените на своите роднини и приятели, спомени, които избледняват с всяка година, всеки ден...Иронията е в това, че любовта трябва да ражда живот, красота и доброта, а не да носи смърт и тъга. Иронията е в това, че качествените хора попадат на боклуци, че в един единствен миг, едно малко парче олово може да прекрати един живот толкова лесно... Ирония е, но явно такъв е живота...

И въпреки всичко днес е празник на слънцето, днес е празник и на Йоли, празник на живота, който трябва да живеем и заради нея и заради всички други деца, отишли си така нелепо...

Просто трябва да раздаваме повече обич, но обич, която прави хората добри, която не наранява и не убива, обич, която вдъхновява и твори...обич, каквато заслужаваше и Йоли.

Beautiful day...beautiful life

2008-06-17T12:14:00.001+03:00

Сега е сесийно време, ама не искам да пиша за изпити... мислех си да пиша за красота... красотата на топлия ден, на приятелството, на искреността, на живота, на света, та дори и на пътуването с 280...

Знаеш ли, с всеки ден откривам, че красотата не е в нещо необикновено харизматично, нещо рядко и неоткриваемо, красотата е в ежедневните неща, но погледнати от по-различен ъгъл, може би малко по-артистично.

Един дълъг ден, с много тичане, задачи и се чувствам супер скапана и в следващия момент, когато сядам в автобуса и Алекс ми дава едната слушалка на плеъра, отпускам се на рамото му и просто без да мисля се наслаждавам на музиката, на мига. Затворила съм очи, но слънцето сякаш нарочно от време на време се стрелва върху клепачите ми, за да ме събуди от леката дрямка, предполагам, за да не си изпусна спирката. И така приятно съм се отпуснала, усещам приятелското рамо на Алекс, нежната музика на Блис и лекото подухване от няколкото отворени прозореца...и сякаш това не е същият кофти дълъг ден.

Пътувам 30-40 минути до вкъщи и дори не слизам на моята спирка, просто когато се чувстваш наистина добре, не искаш всичко това да свърши... понякога е по-приятно да пътуваш, отколкот да пристигаш... но ето, че трябва да се събудя, да слизам и през ума ми минава мисълта, че всичко свършва... едно ръкостискане, целувка за довиждане и вече съм отново на крака, приземена от едно около 30минутно политане извън напрегнатия ден, извън бързането, тичането и надпреварата със света... И вървейки от спирката към вкъщи съм усмихната, по-освежена, по-щастлива, по-красива... а пък минавам и през парка, което също си е още едно удоволствие. А сега е пролет и всичко е зелено или шарено, влюбено и разцъфнало, всичко е живо и красиво. И животът е красив, просто трябва да има някой да ти го покаже, някой, на който да можеш опреш рамо в автобуса, някой който да ти се обади вечерта и да те пита как си, да ти разкаже за своя красив ден, някой, който просто да бъде до теб, независимо приятел, любим, колега, родител... някой, с когото да споделиш, кое за теб е било красиво през деня.

/Снимката не е от същият този ден, но е от едно също толкова красиво пътуване до Бладоевград през май./

Fallen

2008-06-12T21:26:00.005+03:00

Има моменти, когато просто всичко не е както трябва. Хората са студени и безразлични, ти си самотен и тъжен, сякаш си паднал, а няма кой да ти подаде ръка... или вече не чакаш подадената ръка, защото няма никой...

I've fallen...
I have sunk so low
I messed up
...
Heaven bend to take my hand
Nowhere left to turn
I'm lost to those I thought were friends
To everyone I know
Oh they turn their heads embarassed
Pretend that they don't see
But it's one missed step
One slip before you know it
And there doesn't seem a way to be redeemed

Опитвал ли си да предадеш нататък?

2008-06-10T23:48:00.008+03:00

Има филми, книги, истории, които винаги те разчувстват, независимо, колко пъти си минавал през тях, независимо на каква възраст си бил или в какво настроение, те винаги ти въздействат. Някои те карат да се замислиш, други да се разплачеш, но има и трети, които оставят единствено една твърда буца в гърлото, няколко неизплакани сълзи в очите и едно много особено чувство, чувство, че някои неща могат да се променят и то с малко, чувство, че ти може би не си направил достатъчното, за да се случат тези промени.

Такъв филм за мен е Предай нататък (Pay It Forward), ужасно утопичен, но същевременно потресаващо реален и жесток. Една история, едновременно вдъхновяваща и отчайваща, докосваща душата, удряща шамар в лицето...

И в един момент се питаш, дали наистина можеш да промениш някого само с един жест, с една протегната ръка? Можеш ли да повярваш, че ще стане? Опитвал ли си да предадеш нататък? Опитвал ли си да промениш света?

Какво може да направи един ден красив?

2008-06-04T00:26:00.001+03:00

Ден като всеки друг, ден, който обаче е красив. Ден, в който не се дразниш на градския транспорт, на прахоляка по улиците, на жегата, на лошите хора...на живота. Ден, в който си щастлив.

Какво може да те накара да се почувстваш така?

Едно дълго чакано писмо, добър приятел, прибрал се вкъщи от далеч, един сърдечен комплимент или искрена усмивка на непознат в автобуса. Една градина с рози и мирис на липа, една прекрасна песен, разрошена коса от лек ветрец.

И денят е пак обикновен, но и някак по-красив...

Скок от мост за края на седмицата...

2008-05-31T00:26:00.004+03:00

Скок е малко силно казано, но все пак си е постижение... Може да не съм го казвала на много хора, но имам страх от високо. Не е много голям, но е достатъчен, за да ме кара да треперя всеки път докато мия прозорците вкъщи.

Затова го направих !

Усещането е наистина уникално и трябва да се изживее. Вече съм сигурна, че това е един много добър начин да си прочистиш главата от всички ядове и проблеми. Начин, просто да избягаш първо от задушливата, мръсна София, а заедно с това да изживееш нещо различно и наистина да се почувстваш жив. Страхотно зареждане с енергия, а адреналина е на макс. И така ... мисля да повторя, някой желаещ да се присъедини?

За Дните, за мечтите и смисъла от такива събития

2008-05-17T15:04:00.012+03:00

"I ain't gonna be just a face in the crowd
You're gonna hear my voice
When I shout it out loud"

Вчера завършиха Дните на Свободното слово, моите първи Дни, една седмица, през която наистина се почувствах добре, почувствах се пълноценна, почувствах, че правя нещо истинско и добро, нещо полезно и важно. Защото именно вчера, след като свърши всичко, някой каза „Благодаря ви, хора. Тази инициатива е наистина много хубава. Много ми хареса.” И това е нещото, което ме накара да се усмихна, да бъда доволна от избора, че съм на това място, с тези хора.

Дните за мен не бяха просто една седмица в която помагах, те бяха истинско изживяване, една сбъдната мечта да бъда човека, който искам да бъда. В тези няколко дни имаше толкова много и сякаш в една седмица изживях повече отколкото през последните 4 месеца. Защото вдъхновението, което ми дадоха тези 5 дни е наистина нещо истинско, нещо, което търся отдавна. Емоцията по създаването на едно събитие, досега до хората, усещането на тяхното задоволство, че поне една вечер са посветили на нещо смислено, че са си прекарали добре, че са научили нещо ново, или че по някакъв начин си ги подтикнал да мислят по-свободно за себе си и за света, е нещо неописуемо. Но то може да се види в очите на всички хора, с които направихме тази седмица факт – Симо и Калина, Алекс и Роско, Вида и Невена, Криси и Хинки, Сиси и Ицо, Марианка и Еми. В очите на тези хора аз виждах през цялото време пламък, блясък на мечти, да промениш или поне да направиш опит за промяна. Да дадеш на студентите, нещо от което имат нужда, да им дадеш вдъхновение или поне тема за размисъл. Да ги събудиш от апатията, да ги направиш активни, да бъдат творци на времето, в което живеем, а не пионки на системата. Това може би е по-трудният, по-обърканият и несигурен път, но това е верният път.

Защото не е достатъчно да се носиш по течението и да следваш някакъв предначертан път - от времето, от обществото или мястото. Смисълът на живота е в отклоненията, в страничните пътечки, които самият ти ще направиш, новите пътища, които след време ще вдъхновят някой друг след теб да създаде свои пътечки.

Да правиш добро е заразно, да си активен е пристрастяващо, но да бъдеш Някой, който е такъв, обаче е избор. Или както каза вчера Слав – „Някои живеят просто защото са родени”, а аз ще допълня, че има и други, които са родени, за да живеят и да събуждат живота в другите. И аз искам да съм от вторите, затова именно участвах в Дните на свободното слово, затова искам да дойдеш и ти другата година, затова искам да има повече такива инициативи.

Просто си помисли...сега е времето, когато можем да мечтаем истински и дори мечтите ни да не се сбъднат напълно, те ще имат ефект върху друг, който ще ги направи реалност след време. Затова бъди активен, имай смелостта да мечтаеш и да изричаш свободно мечтите си, бъди бунтар и новатор, бъди създател, бъди човек, който живее истински и пълноценно.

I'm a liar

2008-02-24T21:53:00.001+02:00

Мислех си, че съм смела или поне ще бъда в този момент. Мислех си, че ще ми е лесно просто да обърна страницата, да те забравя, да забравя чувствата си, да превъзмогна себе си ... Но както винаги не става така, както искаме...и аз излъгах...само, за да не се наранявам, за да опитам да те имам без да те насилвам, без да искам нищо от теб ...

Пуснете слънчевата светлина!

2007-11-04T22:59:00.001+02:00

-Добро утро! Какъв прекрасен ден, човече! Хайде ставай, недей да се криеш под завивката, аз няма да те оставя така лесно.
-Стига! Не ме тормози, искам да спя. Пък и кой си ти да ми казваш, какво да правя?
-Аз съм един слънчев лъч. Един от последните топли литни дни през тазии година. Пътувах дълго, макар и бързо и сега няма да ми се измъкнеш. Хайде, не се мръщи. Виж, навън животът вече кипи, а ти стоиш под завивките и пропускаш най-хубавите мигове от него, като пъдиш мен.
-То пък и един живот! Ако това е живот - по-добре да си заспя завинаги.
-Значи предпочиташ тъмнината на съня пред мен? Ами да, защо ли си мислех, че ти си по-различен от другите, от онези вечно недоволни, сърдити и мърморещи човечета, затворени в себе си, отчаяни и тъмни...
-А защо да съм весел, защо ми е да се правя на щастлив, когато не съм, защо когато около мен има само грозота. Животът е изпълнен с несправедливосди, престъпления, болка. В света властват насилието и терора, а аз съм нищо, не мога да направя нищо, затова какво... по-добре да спя... в съня всичко е по-хубаво.
-А нямаш ли кошмари?
-Кошмарите поне са нереални, знаеш че ще имат край, а животът е безкраен низ от страдание.
-Знаеш ли, животът наистина идва от тъмнината. Раждаме се от болката, без да сме го желали, но още от първата си глътка въздух вие трябва да намерите силата и куража да се изправите срещу живота, срещу неговата тъмнина и така да се борите за своята светлина. Защото светлината е не само енергия, светлината е пътят, а не крайната цел на пътуването живот. Да, ти не можеш сам да победиш нито войните, нито всичката злоба по света, но ако поне опиташ, ако поне помислиш, че може ш да победиш и ако още 100, още 1000 души си повярват, също като теб, че песимизмът и отчаянието не водят до нищо... то всичко би било различно, възможно.
-Но, аз не искам да бягам от реалността. Не искам да се заблуждавам с утопичните ти идеи.
-Да пуснеш светлената в сърцето и душата си не е утопия, а привилегия, която те прави много по-щастлив от всички хора, много по-истински и пълноценен човек. Когато вървиш със светлината ти винаги знаеш своя път,можеш да виждаи всичко около себе си, да преценяваш трезво, да избираш според собствените си разбирания и приннципи. Докато в тъмнината ти не знаеш нищо, не виждаш нито на къде отиваш, нито откъде идваш. Луташ се, изгубен в сенките, погълнат от тъмнината и така полека лека изгубваш смисъла на своето пътуване. Тази тъмнина има име и то е апатия. Апатия към всичко и всички, към всичко грозно, жестоко и болезнено, което сега те гневи. Но ти не правиш нищо. Само се възмущаваш. А само ако протегнеш ръка, към мен, към слънчевия лъч на топлия летен ден, само ако ме пуснеш в душата си , само ако повярвяш, че светът може да се промени и ти отново ще откриеш живота изпълнен със светлина. Хайде, просто го направи. Махни намръщената си физиономия и се усмихни, усмихни се на новия ден, на този неповторим и уникален ден, който ще ти покаже, колко красив може да е животът...

И точно в този момент, когато човекът мислеше отново да отпрати слънчевия ден, като го обиди или изругае грозно, по радиото засвири песен, песен, която промени всичко...
"Let the sunshine in" от мюзикъла "Коса" бе любимата песен на човека, но той не я бе слушал отдавна, загубил бе смсъла на думите. Но сега увличащият ритъм, магнетизмът и въздействието на тази песен се възродиха отново. Да, лъчът светлина беше прав-трябва да пуснем светлината, да я пуснем да разтопи леда на замръзналите ни в тъмното сърца и да се радваме на живота.
Човекът осъзна всички, скочи от леглото и изтича на балитона, където облян в слънчеви лъчи извика силно: Пуснете слънчевата светлина!

“КУЛИНАРНО...ЗА ЕВРОПА”

2007-09-26T13:40:00.001+03:00

5,4,3,2,1,0 Честита Нова Година! Честита 2007 година! Вече сме част от голямото европейско семейство. България е член на Европейския съюз. Достигнахме своята мечта, да бъдем граждани на една нова, силна, и променяща се Европа.

Но аз не се чувствам различно, същата съм както и миналата година. Ето, ядем на същата маса, говорим със същите хора и живеем същия живот. Разлика няма, освен че от днес не сме само българи, но и европейци.

Ха, ето нещо различно тази година. На новогодишната трапеза няма българско печено прасенце, а нещо ново – “Европейски гювеч”, Европейско ястие, което може да се променя както самата Европа, ако намериш точните пропорции и продукти ще го направиш по-вкусен и разнообразен.

Това сравнение ми хрумна докато го готвех и мисля, че е доста удачно. Европа, както и гювечът, е невероятна смесица от различни култури и страни, народи и нрави, отричащи се едни други, но все пак работещи в синхрон и стремящи се към европейския идеал.
Аз разделям моето ястие на три основни части или по-скоро три вида съставки, които влияят върху цялостния вкус. Но ако трябва да започнем от самото начало, най важно е маслото, което символизира идеята за обединена Европа. То е скрепяващото звено между всички различия и конфликти. Спойката, която на пръв поглед се подценява, но всъщност е основата.

Следващите съставки са самите държави. Първият вид са постоянните съставки на ястието като картофи, домати, моркови, зелен фасул и лук, те определят най-основната част на манджата. Казвайки Европа, винаги изникват в съзнанието ти Англия, Германия, Италия, Франция и Белгия. Това са стабилните страни, определящи облика на цялата общност, както горепосочените съставки дават основния вкус на цялата гозба.

Но единствено те не могат да отразят истинската Европа. В нея има още много държави, които са различни, защото не всички ги познават харесват и предпочитат, но допринасят за разнообразието, развитието и прогреса на общността. Това са тиквичките, синия домат, бамята и целината. Зеленчуци отразяващи новите, вече не чак толкова, членки – Полша, Чехия, Литва, Унгария и всички останали. Това са страните – междинно звено в целия гювеч. Те носят духа на новия век, на общото бъдеще и съжителство в свят без граници.
В третата част от продукти за този гювеч сме и ние, българите, но това не означава, че сме за пренебрегване. Това са подправките, Балканите, които са пиперливата добавка към така направената досега смесица от различия. Страните от Балканския полуостров винаги са били конфликтна точка и точно това ги прави лютите чушлета на цялата манджа. За някои те не са нужни, по скоро са неудобни, но точно те определят крайния ефект от цялото ястие. Те са апетитния привкус, според който всеки прави цялостната оценка на продукта.
Това е новият европейски гювеч, но той не е завършен, може още да се променя, да преобладават едни или други продукти в него, но най-важен е човекът, който според мен е солта. Съществото което прави всичко за своя по-добър живот, живот в едно променено общество, стремящо се към идеала на взаимното съществуване.

Всеки може да направи това сравнение, и може би много ще помислят, че то е глупаво и непълно, но според мен то най-точно отразява света, в който живеем от днес.

Живот като ... градски транспорт

2007-09-26T13:30:00.003+03:00

Стари груби коли сред полята,
Ето ви по безкрайния път!
Като спиците на колелата ви
Едносъщите дни се въртят.

А. Далчев “Коли”

Пътувал ли си скоро с градски транспорт? Не, нямам предвид, дали си се качвал, дали си го използвал, а дали си пътувал? Аз обичам да пътувам с градския транспорт, да хвана рано сутринта още първия автобус, да седна на последната седалка, най-отзад и да пътувам, да пътувам от първата спирка до последната, и после отново и отново и така цял ден...докато не останеш сам и вече е време за гараж....Аз обичам това пътуване, защото само по този начин мога да видя света, в който живея, само така мога да усетя хората, техния, моя и нашия живот, защото именно там – в раздрънкания стар автобус, в нетърпимо шумния трамвай, в безумно движещата се маршрутка и бързащото метро, аз откривам всичко и всички, вижам процесите, проблемите и хората...цялото наше съвременно общество.

Когато пътувам с градския транспорт забелязвам хиляди неща, неща, които в друга ситуация никога не биха ми направили впечатление. Забелязвам хората, техните различни настроения, техните различни лица. Виждам ги не като маса, не като далечно безлично множество, а като малки мравки от моя мравуняк, мравки, тръганли по своите малки ежедневни задачи. Всички са различни...а единственото нещо което ги събира е - градския транспорт ...и пътуването на живота, може би.

В автобуса можеш да откриеш всякакви образи. Там още при първи зори ще видиш пенсионерките – стари бабки, тръганали да обикалят столичните пазари с надеждата към обяд да са открили вече най-ефтините домати и да се приберат наверем за сапунката в 14ч. Там са и учениците, на път за училище, търсещи някое свободно местенце, останало незаето от бабките с плетени торбички. В автобуса са и бизнесмените, онези, заболи слушалките на телефона си и говорещи само на себе си сякаш болни от шизофрения. Има и майки с колички, и дядовци с внучета и скитници, клошари, безделници, пияници. И всички тези хора пътуват заедно, пътуват по пътищата на живота...кой с продупчен билет, кой гратис и така всеки ден.

Знаеш ли, когато пътувам така си мисля, че грасдският транспорт е една голяма метафора на живота, на живота, който ни притиска в сутршния пик, живота който ни затваря в своя “автобус” и ние неусетно влизаме в неговите релси. Пътуваме всеки ден, пътуваме до работа, до училище, до ресторанта, до вкъщи, но неизменно по един и същи маршрут – от първата спирка до последната и после обратно. Пътуваме, изграждаме живота си, растем, стреем, уж вървим напред, а в едни момент се оказва, че се въртим в кръг – на работа, вкъщи и после пак и пак и пак. Открили някакъв път, маршрут с по–малко препятсвия, с по малко дупки, ние просто не го сменяме до края, живеем по матрица, по разписание и график.

Винаги зависим от графика, също като градския транспорт – бързаме, да не закъснеем , да не пропуснем нещо, а когато разписанието се наруши то не е защото ние сме забавили ход, а просто сме попаднали в задръстване (депресия). И така нещо пак убива времето ни, убива живота и прекъсва пътя. Защото колко време губим в задръствания?...да, много, но не това е трагичното, страшното е че измерваме това загубено време в пари, в сделки и договори, а не в усмивки, в пропуснати мигове на щастие със семейството и приятелите. И понякога макар и да осъзнаваме това трудно можем да го променим, защото животът ни е вкаран в релси. Затваряме се в обичайното, в познатото и мислим че така ще се спасим, че така няма да се изгубим по време на пътуването, защото да загубиш пътя си може да бъденай-жестокото нещо на света. Но замислял ли си се, че всъщност така губим себе си, своите мечти и желания, своя истински образ. И тогава разбираш че, да загубиш своя път през пътешествието е лош късмет, но да загубиш своята причина за пътуване е къде-къде по жестоко. Вкарваме живота си в рамки и ни е страх да погледнем отвъд, защото там е непознатото, неизвестното, опасното. А дали това е правилният път? Дали това е правилният автобус, и дали той ще ни отведе към целта?

Бързаме, да не изпуснем своя транспорт, блъскаме се, изпреварваме, ругаем ... а в крайна сметка така само се отдалечаваме от хората, от света и от истинския живот...
Живот като градски транспорт – скъп и некачествен, студен и сковаващ през зимата, непоносимо парещ и задушлив през лятото. Живот затварящ те зад вратите на времето и понасящ те по калните разбити улици, по маршрута с неизменния график, който сам си избираш.

Но все пак има и надежда, има малко стаена вяра, че метрото, да онзи нерално лъскав, бърз и приятен свят ще стигне и до твоя квартал, че и ти ще имаш време за приятни емоции. Надяваме се и вярваме, но това също е живот в рамка, живот вкаран в релси, без непринудени мигове на изненада , на възторг, на щастие...на живот.

И така пътуваме, борим се с жегата и студа, със задуха и шума, слизаме на спирките, но после неизменно продължаваме, продължаваме своя път и в крайна сметка отново всички стигаме до гаража, до края на пътя и в този последен момент си задаваме въпроси за цялото дълго пътуване... Този ли беше моят път, моят маршрут? А трябваше ли да има маршрут? Дали бях аз този, който живя или не? Какво постиганах и какво загубих? Постигнах ли каквото трябваше?... Въпроси, за които никога няма лесен отговор. И в този напрегнат момент, изправени на кръстопът, без пътни знаци, без карта на пътищата, разбираме че пътят може и да е дълъг, но пътуването е основната цел, макар и с раздрънкан автобус от градския транспорт.